Странно впечатление ми направи статията на известния политолог Иван Кръстев "Когато няма алтернатива" от 12 юли в "Сега".

Доколкото разбирам, фундаменталната теза е, че поради наличието на "твърди външни ограничители" - валутен борд и преговори за ЕС - "няма алтернатива на провежданата политика". При положение, че не залитнем в спор за думи, тази фундаментална теза е фундаментално погрешна. Всъщност тя не е нещо повече от главното внушение в предизборната кампания на СДС: 4-годишният ни мандат бе толкова успешен, че на нашето управление вече не може да има алтернатива; ето защо е безсмислено да предпочитате друг управляващ - ние имаме програма, целите ни са ясни, натрупахме опит, познават ни в Европа и света, желаят да работят с нас и пр., и пр. С вота си обаче избирателите еднозначно отрекоха тази теза. В нея има и нещо логически неприемливо: съгласен съм с Иван Кръстев, че вотът на избирателя бе наказателен и затова намирам, че е парадоксална представата за избирател, тръгнал да наказва с вота си управлявалия го до момента, обладан същевременно от убеждението, че "няма алтернатива на провежданата политика".

От статията излиза, че стилът на политиката (бих казал на управлението) е станал съдържанието на политиката днес. И щом е така, избирателят гласува за нов стил на политика, но тъй като не съзнава, че стил и съдържание вече е едно и също, той де факто гласува за старата политика, за старото управление.



Това е каламбур,



който в нова словесна дреха преизказва тезата за липсата на алтернатива на управлението досега.

Дълбоко неправилна е и тезата на Иван Кръстев, която произтича от дълбоко правилното питане: Кой спечели от управлението на СДС? От проведените реформи? Доколкото разбирам от статията, отговорът е "средната класа". В България днес обаче липсва или почти липсва явлението "средна класа". Тоест рухва цялата постройка на статията заедно с изкусните търсения и всички ориентации във вота на избирателя. След пълния успешен мандат на СДС



в социално отношение България излиза по-поляризирана



от когато и да е, с по-малки възможности за средната класа да се конституира и укрепне като важна и въздействаща върху управлението на страната сила.

Впрочем Иван Кръстев според мен също косвено подкрепя тази теза, когато пита: "защо социалните групи, които спечелиха от реформата, гласуваха за промяна?", защо дадоха властта на царя? Съгласно статията средната класа осъзнала, че завой в политиката не може да има. Но ако авторът размисли върху моята теза би отговорил и по друг възможен начин: защото спечелилите от управлението бяха толкова малко, че не успяха нито да съставят влиятелна избирателна маса, нито да мобилизират такава. 17 юни показа в това отношение, че спечелилите от реформите са тънка прослойка приближени на властта, която почти не повлия на вота. Огромната маса, която през 1997 г. въодушевено гласува за СДС, по образната фраза на Софиянски бе изгубена някъде по пътя. Тази маса не разбра или направо отхвърли една много важна фраза от статията на Иван Кръстев, оставаща встрани и вплетена в донякъде чужд на нея контекст, а именно: "превръщането на ЕС във фактор на вътрешната ни политика". В известен смисъл избирателят отхвърли това най-силно оръжие на СДС. Красивото лице на надеждата, което обяснява с красиви фрази и красива усмивка колко много Европа ни харесва и колко много иска да работи със СДС и в бъдеще, изобщо не изпълни мисията си. Избирателят пожела управникът да е обърнат най-вече към вътрешното положение на страната,



да се занимава с неговите "неприятни и досадни проблеми",



по-рядко да пътува из Европа, която за едни става все по-близка, а за огромното мнозинство все по-далечна. Външната политика, успехите навън, не могат да компенсират неудачите във вътрешната политика. Нещо повече, настройват отрицателно: зад красивото лице на надеждата избирателят ясно различи каменното лице на спечелилите от управлението на СДС. И с вота си показа как се чувства.