Казват, че великите икономически идеи се раждали в бурни дни, когато светът или отделната нация са изправени пред избор. Под напъна на предизборното време избраниците на нацията ясно усещат, че не могат да минат с обичайните въздухарски приказки, и се насилват да родят епохални обобщения. Особено драматична сред тях е тезата, че най-доброто за страната е да остави бизнеса сам да се справи със съдбата си: "по-силният да оцелее", а който е недъгав да се конкурира, да "освободи пространство" за "здравите и жизнеспособните". Измишльотината се повтаря вече натрапчиво често, при това от хора, боядисани в различни политически бои. Тя явно се схваща като



квинтесенция на либерализма



и сигурен знак за "пропазарни" политически убеждения. Но този семпъл бизнес модел не е никак нов. Букварите на издателство МВФ, по които още от началото на 90-те години водим нашите "реформи по учебник" точно тази логика следват. Това е философията зад "валутния борд", т.е. налагането на парична политика, чиито смисъл е забраната въобще да се води парична политика. Едва ли щеше да има смисъл да се връщаме отново към тъй добре познатия мисловен стереотип, ако не е заплахата в предизборната кампания да ни пробутат пак същия блудкаш, опакован този път в "либералната" доктрина за оцеляването на по-силния. Всъщност става дума за



драстично отрицание на либералния модел



на икономическа политика. Либерализмът е идеология на свободната инициатива, на гарантираните закона и реда в страната възможности за достъп до пазара и конкуренция при еднакви за всички, ефективни правила. Той няма нищо общо с грижите на последните няколко правителства за оцеляването на по-силния. Къде са еднаквите за всички правила, след като самата държава гарантира преференции само за подбраните по големина и размер. Ако инвестираш десетки милиони в магазини, получаваш евтина или дори безплатна земя. Ако си кварталният бакалин - плащай пазарен наем за бърлогата, в която продаваш. Ако си "голям износител" или многомилионен инвеститор, ти е гарантирано помилване от балтията ДДС, защото имаш привилегия да ти връщат данъка без забава. Дребен ли си - чакаш, минаваш ревизии, месеци кредитираш хазната без лихва, макар сам да дължиш по най-яките тарифи на банките. Ако имаш десетки милиони продажби, можеш да участваш в сочните търгове за "обществени" поръчки. Иначе нямаш право. Още десетки примери носят същата поука: фразата-балон "по-силният да оцелее" се превежда на български



"Дребният да мре!"



И какво общо има това с идеята за пазарната свобода, еднаквите права и честната конкуренция? Въздигането на такава стратегия за стълб в икономическата програма на коалиции и партии с претенции да са "либерални", е чисто блудство със словото. Ако си оставил 30 годишен бабаит да се състезава с петгодишно дете, това не е свободна борба, а откровена подигравка със самата идея за конкуренция. Още повече, ако присъждаш преференции и бонус за по-тежкия състезател. Предлаганият модел на конкуренция по правото на по-силния, където държавата кротко наблюдава кой ще оцелее, за да аплодира победителя, може да се нарече само



политика на анархията,



но не и свобода на конкуренцията. Стратегията властта да се "откаже от намеса", разчитайки фирмите сами да мерят сили, не е нищо друго освен отказ от управление, отказ от власт, безвластие или на старогръцки "анархия". Разбира се, у нас и анархията е само привидна. Безвластието е инструмент за власт. Докато проповядват за своя политика естествения подбор и правото на силния, българските законотворци непрестанно - от десетилетие насам - затягат обръча на регулациите и разширяват числеността на апарата и обхвата на администрацията. Зад паравана на анархо-либералната икономическа доктрина на властта администрацията се превърна в най-мощното оръжие в битката на "по-силните" за разчистване на пазара от местния "неспособен да оцелее" дребосък. Едно скъпо, но много ефективно оръжие. Може би пословичният индивидуализъм на българина ("спасение поединично") е причината за



затрогващото късогледство



не само на нацията като избирател, но и на нацията като потребител и краен платец на икономическата политика. Поговорете с десет души и със сигурност осем от тях ще са във възторг от дъмпинга с който "силните" изместват местните си конкуренти от пазара, от наплива на "солидни фирми" в услугите, търговията на дребно, финансите и пазара на недвижимостите. Псевдолиберализмът на "правото на по-силния" всъщност ражда утрешния пазарен монопол. Примамката на ниските цени, на които се радваме месец-два ще изплащаме десетилетия със завишените цени на същите стоки, които ще наложи освободилият се от досадна конкуренция "по-силен" търговец. Сигурно се заблуждавам, че дори неопитно дете разбира за минути тези най-прости примери на икономическа логика. За нацията и нейните интелектуални върхове 15 години бяха недостатъчни да схване елементарни правила на стопанската динамика. След месеци ще знаем резултатите от поредния изборен IQ тест на българската нация. Има ли оптимисти?