Когато ден след ден политици и държавници уверяват и нас, и себе си, че правят всичко възможно, за да освободят сънародниците ни от либийските зандани, аз ден след ден се питам дали това наистина е така. Дали маститите държавни люде не мамят и нас, и себе си? Дали декларациите, че се прави необходимото, не заместват правенето на необходимото? В политиката често е така, а в балканската политика - почти винаги. Тихата дипломация, към която през целия си вече изтичащ мандат това правителство се придържаше, доказа своята несъстоятелност. Тихата дипломация има едно безценно предимство, което я прави любима на нелюбимите ни държавници; дори когато е безполезна за обществото, тя е много удобна за тях. Откритата, публичната, гражданската политика предполага открита, публична, гражданска позиция, която е видна за всеки и уязвима за критика, която трябва да бъде защитавана с рискове и усилия пред обществеността. Рахатлъкът на тихата (по-тиха и от шепот), на невидимата (тъй невидима, че е май несъществуваща) дипломация е къде-къде по-сладък. Скрита и невидима, недостъпна за естествения обществен интерес е по правило политиката на авторитарните и особено на тоталитарните режими. И понеже белезите от нея парят до днес, най-цивилизованите държави са си изградили цяла система предпазни механизми, които не позволяват политиката да се крие конспиративно от гражданите, да се превърне в запазена марка на политиците, в тяхна номенклатурна привилегия. България не е между тези малобройни държави - и демокрацията не съумя да се пребори с изкривения ни социален ген, и тя не успя да ни превърне от кастово в гражданско общество. По непрозрачност политиката на Негово величество е сравнима само с политиката на партията-ръководителка. От това патим всички ние, а повече от всички - нашите сънародници в Либия, които от години денуват и нощуват в сянката на бесилото. В тяхната невинност никой не се съмнява - най-малко техните палачи. Тъкмо затова считам, че една открита конфронтация със злодеите в Триполи щеше да допринесе повече за тяхната свобода, отколкото безформените компромиси и недомлъвки на Негово величество и компания.

Съзнавам: ние сме прекалено слаба икономически (а оттам и политически) държавица, за да респектираме един международен терорист, мегаломан и психопат като Кадафи. Но ние сме предани съюзници на САЩ и на ЕС. Ни най-малко не се съмнявам, че нашето място е в този съюз, но с горчивина трябва да отчета, че той не ни подкрепи подобаващо в тежката битка срещу насилието и злото. Вярно е, че епизодично водещи европейски политици апелират към Триполи, но за един всеобщ, организиран, монолитен отпор на свободния свят и дума не може да става. Преди да оптимизира отношенията си с Либия, ако действително ценеше и нашето партньорство като държава, и живота на нашите сънародници, Западът трябваше да постави като условие незабавното им освобождаване. А той не го стори - други интереси и цели вълнуваха Брюксел и Вашингтон. Цинизмът на ленинската постановка, според която политиката е концентриран израз на икономиката, се оказа доминиращ и за Запада. Аз бих предпочел водената от него политика да е концентриран израз не на икономиката, а на морала. Вината обаче е не само в малодушието на Запада, в потомствената дребнобуржоазна ограниченост и филистерския манталитет на западните общества, а в нашето собствено малодушие. Издевателствата и на нацизма, и на комунизма, и на мюсюлманския фундаментализъм подсказаха и подсказват неимоверните трудности, които модерните демокрации изпитват в борбата с тероризма. Това обстоятелство не омаловажава нашата отговорност на потърпевши. Трудно ми е да си представя, че един регионален африкански деспот ще има дързостта да си играе със свободата и живота на невинни чужди граждани срещу съпротивата на обединените, могъщи и решени да бранят потъпканите човешки права демократични държави. За да стане обаче тази съпротива факт, за да напусне тя пустословието на официалните декларации и да премине към конкретни действия, необходимо е преди всичко светът да види, че ние милеем за хората си. Едва ли можем да очакваме други да се грижат за съотечествениците ни, след като ние нехаем за тяхната участ - дори и Бог помага чак след като сам си помогнеш, не и преди това. А държавите често реагират като човеците - и при тях най-убедителната заявка за помощ отвън е помощта отвътре.