Когато собственикът не управлява сам своето, а друг управлява от негово име, икономистите казват, че е учредено "агентство". Агенти управляват огромната част от компаниите по света. Агенти управляват всички държави, откак великите революции отнеха собствеността върху държавата от абсолютния монарх и я превърнаха в обща "собственост" на нейните граждани. Ако агентът управлява в полза на собственика, всичко е наред, собствеността (имотът, фирмата, държавата) процъфтява. Но често между собственика и агента възниква открит



конфликт на интереси,



който икономическата теория нарича "агентски проблем". Агентският проблем за първи път е дефиниран през 1932 г. от Адолф Бърл и Гардинър Мийнс в книгата им "Модерната корпорация и частната собственост". Оттогава до днес подробно са изследвани проявните му форми - като се почне от "естествената" склонност на агента да "образува империи", като задържа все по-голяма част от печалбата, за да увеличи обема на управляваната от него дейност за сметка на по-малкия дивидент, плащан на собственика; помпозно потребление и раздути разходи; "разширяване на свитата" покорни и зависими от агента служители и компаньони, та се стигне до откровено престъпни деяния като присвояване на управлявани средства, "вътрешна търговия", сключване на губещи за собственика сделки (покупки, продажби, приватизации, концесии) с единствената цел агентът да получи подкуп от другата страна по сделката. Доказано е, че



агентският проблем няма решение,



навсякъде, където един (управител, политик, адвокат, лекар) върши нещо в полза на друг (собственик, народ, клиент, пациент), винаги съществува потенциален конфликт между агента и неговия принципал. Вероятността потенциалният конфликт да се реализира, се нарича "фидуциарен риск" (риск на доверието) и се дефинира като вероятността агентът да действа в своя полза и съзнателно против интереса на онзи, който го е наел, назначил или избрал. Счита се, че фидуциарният риск не може да се избегне, но може да се намали - най-вече като се намери начин за



съгласуване на интересите



на агента и доверителя. В корпоративните финанси решението се търси чрез обвързване на възнаграждението на агента с резултата, получен от собственика. Например чрез бонуси, отделяне на част от чистата печалба за премии, разпределение на част от чистата печалба за безплатни акции или пък предоставяне на опции управляващите да купят акции на фирмата на фиксирана цена (с идеята, че така те ще се погрижат всички акции на фирмата да поскъпнат, за да могат по-изгодно да продадат своите). Естествено всеки е готов да плати добри пари за добро управление, но все по-често се оказва, че са платени



добри пари за лошо управление



Впрочем доказано е, че колкото по-голяма е свободата на агента да взема решение, толкова по-висока цена трябва да се плати, за да бъде интересът му съгласуван с интереса на собственика. Често тази цена достига до пълния размер на ефекта от съгласуването (т.е. за да откажеш агента от идеята да присвои 1 лев, трябва да му платиш 1 лев). В такива случаи доверителят предпочита "политиката на затворените очи" - виждаш, че наетият или избран от теб управител краде, но си траеш и стискаш палци да има морални подбуди да не съсипе собствеността и да остави поне част от печалбата за теб. Ако и това не помага, единствената алтернатива е връщането на собственика в управлението чрез



системата на пряко представителство



Тя предполага собственикът да поеме сам контрола върху собствеността, а ако му липсват умения да управлява лично, то поне да управлява заедно с агента, за да може поне да го контролира. Едно скорошно изследване на учени от Харвард и Уортън показва, че всеки 1% увеличение на прякото представителство на собственика в управлението на дадена фирма води до 11.4% увеличение на нейните печалби. Същият агентски проблем стои и пред държавите. Лошото е, че техните "собственици" са милиони и трудно упражняват правата си. Гражданинът всъщност не гласува пряко за управници, а за агенти (партия), които избират агент. Тристепенният модел гарантира някакъв контрол на собственика само ако агентът посредник (партията) действително изразява интереса на определена група граждани. Но ако посредникът се е откъснал дотам, че има вече свои корпоративни интереси, а на пазара са допуснати само ограничен кръг партии посредници? Тогава трябва да се потърси



друг модел за избор -



например двустепенен модел, който изолира посредника. Един такъв модел е Джамахирията ("пряко народовластие"), едно откритие на полк. Кадафи. Другият вариант е при запазване на системата на представителната демокрация с разделени власти отделните съсловия и групи в обществото да излъчат пряко (без политическия посредник) свои автентични представители в законодателния орган, да излъчат участници в управлението или поне да контролират управляващите агенти. Този последен вариант беше тестван успешно от сдруженията на бизнеса на местните избори. Въпрос на съгласуване е приложението му и на изборите за парламент - въпреки активното противодействие на посредниците, които приеха специален закон, за да си гарантират вечен контрол на партийните агенти върху властта.