Президентската кампания деполитизира окончателно българската политика: в пълното отсъствие на идеи и състезаващи се платформи изборът ни е сведен по израза на един американски журналист до това кого искаме да имаме в хола си за следващите пет години. На фона на вялите дебати по К1, в които кандидатите не спираха да повтарят, че всъщност президентът има големи държавнически правомощия и дори неговото вице също има много важна роля в световноисторическия процес, частните медии напипаха духа на новото време и заложиха на персонализацията.

Тук вече не става дума за това да изкараш другия червено ченге, турчин или потомък на фашисти, а за класическата англосаксонска таблоидна традиция, в която персонажът се вае като в литературата, с добри, но и лоши черти, страсти, бит, лична история.



Така в съзнанието ни се запечатаха



бричовете и коня на Бонев заедно с неговата разкрепостена приятелка, която той научил да язди. Запомнихме препарирания свят на Берон и алпинистката томахавка, която той с игриви пламъчета в очите извади от шкафа на кабинета си. Инджова, която не престана да ни натоварва с фаталност и чувство на вина, дълго остана да звучи със самотната нота, изтръгната мечтателно от мълчащото с години в памет на мъртвия й брат пиано. Разходихме се с камерата от индийската спалня на Жорж, през възрожденското му скривалище към баскетболния му кош и саморъчно направената от него абстрактна пластика над камината, слушахме го да ни обяснява за бронхопневмонията си, седнал по турски между сестрите от болницата. Естествена кулминация на всичко беше шоуто на Слави с вече ритуализираните шеги и задевки, мероприятия по очароване майтапчийски подаръци и предварително договорени неудобни въпроси. Показателна беше обидата на непоканените: очевидно шоуто днес е институция, по-важна от всякаква сериозна публичност.

Е, на фона на приспивния консенсус



имаше и някои идейни акценти



Бонев малко в стил Путин, с повече мълчания, отколкото приказки внушаваше, че с него иде твърдата ръка, която ще превие врата на корупцията. Инджова, майка на нацията, като на учрежденска забава насъскваше жените срещу мъжете - тема, която естествено се преливаше в грижата за демографския прираст на страната. Първанов се представяше като президент на унижените и оскърбените и изпъстряше речите си със сърцераздирателни примери както в добрата журналистика.

Стоянов, който единствен нямаше как да залага на промяната, играеше на струната на съгласието и новия политически морал. Лайтмотивът на Берон бе на патриотизма и националното достойнство. За да не забравяме доайена на жанра, Ганчев, в чийто поток на съзнанието се преплиташе всичко това, плюс още много други прекрасни неща.

Работата е там, че около подобни безспорни ценности



няма как да се дискутира



Кой примерно би могъл да се обяви срещу увеличаването на раждаемостта, не дай си боже - срещу самите жени-майки? Представяте ли си дебат за това дали трябва, или не трябва да имаме национално достойнство? Би ли могъл даден кандидат да се обяви за президент на силните и богатите? Да бъде срещу съгласието или за корупцията?

В деполитизираната политика няма как да се спори, може само да се елиминира другия от сферата на безвъпросните ценности - крачката до фашизоидното оттук е само една. Например човек с неуредено семейство (разбирай Бонев) бил непригоден за държавен глава. Човек, чийто брат май върши далавери, (разбирай Стоянов) сам бил престъпник. Не разбрах кого имаше предвид Берон, когато каза, че не иска да го управлява хомосексуалист, но да не издребняваме.

Всички мерки прехвърли действащият президент посредством доклада на специалните служби, все още обект на съдебна процедура, удряйки под кръста опонента си и представяйки нагледен пример как в името на съдържателни ценности може да се ликвидира формата на демокрацията.

Но ние така или иначе отдавна живеем в Ницшевия свят, където

"няма факти, а само интерпретации"



Главният смисъл на тези избори беше да се накаже предишната власт или да се предупреди новата: от момента, в който кандидатът им е общ, това става невъзможно. Но в намаляването на интереса към тях има и нещо положително. Първо, значи страната е относително стабилна. Поради лишеността си от реална власт президентската институция в България играе роля главно във време на криза, когато се налагат чрезвичайни мерки и посредничество между политическите играчи. Обратно, спонтанното обезличаване на тази институция в тази кампания издава усещането за стабилизация на политическия живот.

Второ, кампанията показа



изчезването на ЕС от хоризонта на българската политика



Поуката от парламентарната загуба на СДС сякаш е, че всяко позоваване на Европа е двусмислено. Така в тази кампания евроатлантическата ориентация, интеграция и цивилизация бе съвършено затъмнена от неща като националната гордост, воинската чест, кирилицата и дори понякога откровени антиглобалистки изказвания.

Другата основна роля на президента - да представлява страната пред света - бе грижливо избягвана дори от действащия президент, който впрочем на няколко пъти (какъв абсурд!) трябваше да се оправдава за твърде голямата си външнополитическа активност.

Ако кандидатите нагаждат посланията към обществените нагласи,



кампанията е знак



за появата - най-после! - на евроскептицизъм по нашите земи. Ако съдим по други страни-кандидатки, това означава, че почваме да се приближаваме, че ЕС става реална перспектива с всичките й трудности, а не само розова утопия. Разбира се, новият евроскептицизъм има български привкус: никой открито не критикува ЕС, уж пак сме единни около генералната линия, само някак подмолно почваме да им се опъваме, глухо да им се инатим. На колко други модернизации устояхме, давайки си вид, че се престараваме?