Бавно и полека православието се намести върху българската политическа сцена. Кадиха в последния парламент, сега пък президентът щял да бъде освещаван от патриарха. И вече дори няма кой да каже, че това е скандално. Очевидно цялата олелия около църквата - както всичко останало - е била за това дали ще са нашите или вашите. След като се уморихме от това самоизяждане, ето ви го консенсуса - един народ, една църква, един тамян.

Само че скандалът не е в това дали е ченге този или онзи чин, а че изобщо в една светска държава политиката в началото на XXI век се преплита с религията. Че наместо да стане частна работа, както е в модерните страни,



тя се превръща в основен тържествен декор на властта



Ако кажем, че зачестилите религиозни интервенции в публичното пространство може би отчуждават неправославните, ще ни отговорят: ама как, ние сме толкова толерантни, ще поканим и мюфтията, и едно кюре, и равин, ако трябва.

Ето ви държавност: появяват се тибетци - на ви един лама да освещава бойните знамена, българско гражданство получили африкански анимисти - на ви един шаман в парламента... Ако си помислите, така е било и по османско време - всеки миллет със своя духовен пастир.

Обидното в подобен промискуитет между власт и религия е, че на него властта взе да залага все повече в своята легитимация. От едната страна българската държавност се подпира на Европейския съюз с всичките акита, мониторинги и предприсъединителни фондове, от друга - на изконното, нашето, което никога няма да дадем на друговерците от Брюксел. Че двете подпори са в противоречие, става все по-очевидно.



В ЕС не харесват държавата да се сближава



твърде много с едно от вероизповеданията, които действат на нейната територия; десетилетните атаки срещу Гърция, доскоро неразличаваща националност и православие, са ясен знак за това.

Но малко са позициите, от които днес може да се възрази на настъпващата тамянова завеса. Баш европейците от СДС преди няколко години решиха да бъдат християндемократи, тъй че не иде точно тук да нападат. В БСП по очебийни причини са гузни и (начело с Първанов) очевидно дълго ще се престарават по православно-патриотична линия. ДПС пък, каквото и да кажат, ще се възприема на нож, пак знаем защо. Спомнете си президентските избори: всички кандидати почнаха с целуване на ръце, водосвети и по свети места.

Зрителят на "Стани богат" ще каже: това е култура, духовност, стига с тая чалга. Будният читател на вестници пък е толкова отвратен от разложението на ценностите, че в православието привижда дългоочакваното връщане към морала (отпреди 1989-а, 1944-а или може би дори 1940-а, 1912-а?...). Само че къде е връзката между кадилницата и морала, не е ясно; напротив, много хора в съседна Югославия се изколиха, отстоявайки православните си ценности. По-претенциозният интелигент пък ще махне с ръка: какво пък, църквата е безобидна, тя се занимава предимно с възвръщане на собствените имоти, гонене на дяволите от новооткриващи се офиси на борци или пръскане със спрей на разколниците вътре в лоното си.

Ами какво толкова иска тя от нас? Както писа Вера Мутафчиева, основно тя ни занимава с това какво, кога и по какъв повод да похапваме. А що се отнася до морални изисквания към човека, до грижа за слабите, до екзистенциалната сериозност на битието - с тия работи да се занимава който си намери финансиране.



Никога не съм виждал поп в болница например -



там, където хората страдат и мислят за смъртта, никога не съм чувал поп да утешава някого на гробищата - изпява си арията, прибира хонорара и толкова. Ако мен питате, цялата работа с православието е малко балкантуристки декор - като механите, в които висят чушки, цървули и други идентичностни атрибути.

Вярно, че не ми е работа да се занимавам с делата на църквата; само че бих искал и тя да не се бърка в живота ми. Защото стъпка по стъпка нещата стават тревожни. Вземете протеста срещу "Последното изкушение на Христос". В крайна сметка всяка неправителствена организация има правото да се бори за едни и други неща на публичния терен (или да отлъчи шефа на БНТ, както гръцките й колеги навремето са отлъчили автора на романа, Казандзакис). Да речем, Съюзът на филмовите дейци би могъл да заяви, че филмът на Скорсезе трябва да бъде видян поради високите си художествени качества. Но подобни организации изразяват единствено мнението на своите членове и симпатизанти, тъй както моето мнение тук ангажира само мене лично.

Ако позициите на църквата се превърнат в държавна политика, ние



просто се озоваваме в държавата на талибаните,



която, помните, за първи път се прочу с взривяването на каменните буди, обиждащи исляма, за да не припомняме фатвата, произнесена от аятоласите над Салман Рушди.

За разлика от различните обединения, деноминации и асоциации държавните институции по определение представляват всички ни, дори ако са били излъчени не с нашия вот. Окаденият и опят президент (да оставим това, че той минава за ляв...) ще представлява всеки един от нас и затова тук намесата на православната църква е неприемлива, ако съществува дори само един гражданин на тази страна, който не се идентифицира с ритуалите на Негово светейшество.

Изобщо, откакто царят целуна ръка на патриарха миналата година и спечели, нещо в публичния живот като че ли се промени. Едно такова леко унасяне на гражданството в идентичностното пеене. Една подмяна на политическия и гражданския консенсус с естетическо-ритуален. Една

апатия, фатализъм и жертвена кротост. Като че ли се подготвяме за това как да си запазим достойнството утре, когато останем извън европейското пространство, а може би изобщо на модерността: е, да, ама пък още един век запазихме православната идентичност...