|
Проф. Георги Фотев е роден през 1941 г. в с. Димитровче, Хасковско. Завършил е философия в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор на философските науки и социолог. Бил е министър на науката и висшето образование през 1990-1991 г. Действителен член на Европейската академия на науките и изкуствата от 1993 г. Автор на редица трудове в областта на социологията, публикувани у нас и в чужбина. От 1990 г. е директор на Института по социология към БАН.
- Проф. Фотев, управляващите правят опити да подхванат дебат за националната идентичност на българите. Какво според вас трябва да съдържа той?
- Не съм сигурен, че такъв дебат действително ще се състои. В медиите вече се повдигна въпросът какъв е смисълът от него. Това е дълбок скептицизъм. Според някои становища дебатът е направо безсмислен. Според мен обаче той има смисъл, но не може да бъде организиран от никого. Никой вече не може да спусне един дебат отгоре, защото каквито и условности да има, медиите вече са независими и много чувствителни на темата свобода. Така че той може да тръгне само ако самите медии намерят смисъл в него.
- А вие в какво виждате смисъла му?
- За да видим смисъла му, трябва да погледнем какво представлява нацията и националната държава. По същество те са неотделими. Но тук възниква големият въпрос кое прави нацията, а оттам и националната държава. В основата на това е солидарността на хора, които се чувстват причастни към една общност, наречена нация. По времето на Възраждането и строителството на новата държава солидарността има много дълбоки корени и пластове, които никой не може да разкаже.
каре
-------------------
Така че отговорът на въпроса "Кои сме ние?" е безкраен. И смисълът на такъв дебат не е в него. Смисълът е да се посочат конкретните условия, среда и проблеми, в които се намира българската държава в конкретния момент от градежа си. Те имат достатъчно конкретни измерения.
----------------------
- Как изглеждат тези проблеми днес?
- Това са неща, които не може да реши нито една партия, нито отделна група, а още по-малко - отделният човек. Ужасна заблуда е, че беседвайки със своя егоцентризъм и егоизъм, човек може да реши сам всички въпроси. Във вътрешния живот на страната има конфликти на интереси, които могат да бъдат поставени и разисквани от различни части на обществото и за които трябва да се намери решение. И тук приказките за необходимостта от колективната солидарност, символизирана от нашата идентичност, могат да прозвучат като подигравка. Т. е. конфликтът на интереси не бива да бъде замазван с неща от друг порядък. Ако дебатът тръгне в тази посока, изоставяйки на заден план конкретните проблеми, това ще бъде изкривяване.
- Но когато става дума за национална идентичност, би трябвало да има и безспорни неща?
- Това е друг порядък от въпроси, които засягат интересите на нацията като цяло и които, казано на политически език, без т. нар. консенсус не могат да се решат. Един от тези въпроси е дали нашето интегриране в европейските структури има по-добра алтернатива. Например да се плати някаква друга цена, на която да намерим всестранен просперитет, ако останем извън европейските структури, защото те не са по силите ни. Тогава трябва да знаем как ще се увеличи тази цена и дали тя няма да стане катастрофална за нацията, както стана катастрофална социалната цена на проточилия се толкова време преход при разграждането на тоталитарната система.
И тъй като никой не предлага алтернативата да се изолираме от Европа и имаме пълна солидарност, че усилията ни трябва да бъдат насочени натам, значи трябва да се използва ресурсът на тази солидарност и да опредметим всички тези идеи и виждания в конкретни действия и в определяне на точните си интереси. Защото не бива да виждаме в Европа някакво благотворително общество, което ще подпомага една малка, но много важна страна на Балканите. Там също има определени интереси. Затова и ние точно трябва да знаем собствените си интереси. Просто трябва да има прагматика, за която също е нужна солидарност.
- Последните социологически изследвания обаче рязко разграничават народа от управляващите именно в прагматичната част на оценките му. Защо се стига до такова разминаване?
- Не мога да се ангажирам с коментар по конкретни изследвания, макар да съм сигурен, че са правени професионално. Кратко и популярно обяснение за техните резултати няма. Но за огромно съжаление общественият дебат в парламента и медиите върви в посока на заклеймяването. Вероятно от него идва и ефектът върху общественото мнение, който се показа най-ярко на местните избори. А общественото мнение има ключово значение за формиране на политическата воля. Никой вече не може да го пренебрегва.
Голямата чувствителност в самооценката за социалното положение на човека в тези изследвания може да не е съвсем вярна, може би не е настъпил чак толкова сериозен срив в материалната сфера. Но убеждението, че обещанията не се изпълняват, вероятно идва от факта, че например общественото мнение искаше да се направят много решителни крачки срещу корупцията. Очевидно то не е удовлетворено от това, което вижда. Това намалява доверието им и силно изостря чувствителността към собственото им битие. Ако хората виждат, че срещу корупцията се вземат решителни мерки, тогава дори и реално да се влоши материалното им положение, те ще са готови солидарно да поемат негативите.
- Но корупцията не е абстрактно понятие, тя има конкретни имена и суми. Защо никой не ги посочва?
- Това е големият въпрос - кои са онези фактори в обществения и политическия живот, които ерозират доверието в управляващите. На този въпрос трябва да си отговорят самите управляващи. И да обърнат много сериозно внимание върху дефинирането на действителните проблеми на обществото днес. Един от поводите за това е отчетът на премиера пред парламента. Той каза, че проблемите ще бъдат посочени на конференцията на СДС. И тогава може да започне дебатът за това кой какво предлага за тяхното решаване.
каре
------------------
Аз съм от онези, които смятат, че поканата за членство в ЕС е колосално събитие. Но както е забелязал Кант, хората преследват своите непосредствени интереси и по този начин правят разума на историята - т. е. не се интересуват от далечни цели и перспективи. Това може да занимава хора като мен. Но да се иска от хората е нереалистично. И затова нещата трябва да се конкретизират още повече. Това е мястото на истинската конфронтация, която е страшно необходима. Защото политиката без конфронтация е мъртва, тя просто не съществува.
---------------------
- Да, но именно политическата конфронтация се сочи като причина за зле решаваните въпроси от управлението.
- Политическата конфронтация и дори антагонизъм не означава да гледаш на противника си като на глупав, грозен и годен само за унижения и ликвидиране човек. Дори когато е непримирима, това е конфронтация на рационални аргументи. На нас са ни необходими такива дебати и в парламента, и навсякъде. А в тях трябва да се включи цялото общество. Демокрацията придобива по-високо качество, когато демократичният процес и формирането на волята не се изчерпват с гласуването. Мнозинството и малцинството са много важни неща за демокрацията, но без общественото мнение техните решения не са на високо ниво.
Чувал съм много големи оплаквачества на консенсуса. Но той не означава по даден въпрос всички партии да се прегърнат, защото това би било смъртоносно и за демокрацията ни, и за политическия живот. А приемането на чуждите разумни аргументи не означава отказ на дадена партия от идентичността и авторитета й. Дори това е проява на сила.
Диалогичността е изключително важна черта на демократичното управление. Ако се налага, трябва да можеш да слушаш часове наред дори и безумия. Управляващото мнозинство трябва да отчита, че ние се намираме в опасно динамична среда и че ако определена линия на поведение е била успешна и ефективна преди няколко години, сега тя не работи. Те трябва да виждат ясно какви стъпки са адекватни на потребностите на обществото, защото те ще са и успешни. Не случайно рейтингът на премиера е висок, но това не се отразява на рейтинга на политическата му сила, който е много нисък. Това означава, че там има проблеми, които трябва да се дефинират и решат. Тъкмо това трябва да е смисълът и на тяхната конференция.
- Едва ли обаче партийните проблеми на управляващите интересуват чак толкова хора у нас, тъй като тяхното решаване надали ще реши личните им проблеми?
каре
-----------
- Тук с известно неудобство ще употребя и думата нихилизъм, защото други хора вече я казаха. Но това е голям проблем. Българският нихилизъм може да е плод на не така дълбоките корени на православието или на трагизъм на историческата съдба, или на това, че страната ни често е била функция на големи сили. Може би това пък да е неувереност в собствените ни способности. И ще бъде абсолютно погрешно да се смята, че всичко, ставащо в момента, е израз на нихилизма на българина. Но се боя, че има тенденции, които го подхранват. Например изследванията не показват прехвърляне на гласовете от спадналото доверие към опозицията, колкото и гневно да заявяват нейните представители, че алтернатива има.
------------------------
Просто никой не я вижда или тя не е убедителна. Ако тази тенденция не бъде променена и не се намерят ресурси доверието в управляващите да бъде възстановено и ако опозицията не намери привлекателна алтернатива, нихилизмът ще продължи да се подхранва. Това е много тревожно и опасно състояние.
- Е, защо за пореден път победителите у нас приеха пороците на победените?
- Смятам, че са направени много стъпки по посока на диалогичността с обществото, отношението към медии, също и към интелектуалците. Но това е посока, в която трябва още да се върви, без да се губи време. Колкото и да са закъснели тези стъпки, важното е да се извършат още по-решително. Например премиерът не може да посочи кого от кабинета освобождава за корупция и това е коректно и правилно в една правова държава. Но ако има съдебна система и прокуратура, те трябва да си свършат работата. Ако шефът на изпълнителната власт и председател на управляващата партия не е нарушил своята декларация, че няма да има политически чадър за тях, аз недоумявам какви са тези хора в другите власти, които в едно демократично общество седят и чакат някой друг да им свърши работа.
Управляващите трябваше да направят още една стъпка, след като респектираха общественото мнение с промените в кабинета, искани от общественото мнение. Това е много тежко и дори рисковано решение и то не бива да се подценява. Но сега трябва да се внимава в същото това обществено мнение да не остане неяснота защо точно тези хора бяха сменени. А най-важното е, че трябва да се изрази много категорично ясна позиция по отношение на корупцията.
Трябва да се заяви, че й се обявява безмилостна и безпощадна война чрез законови решения, които я правят максимално невъзможна. И трябва да се спазва правилото, че всеки високопоставен чиновник, министър или друг, който не е в състояние да отговори своевременно и убедително на отправени към него от обществото обвинения или съмнения в корупция, управлението повече да не поема неговите негативи и проблеми.
Тук големият риск е в различието между етиката на обикновените човешки отношения и етиката на отговорността на политика. Това е страхотната драма на политика, в която той трябва да реши от кого да се откаже и кога да се оттегли, щом е изгубил доверието. Според индивидуалния морал това може да е жестоко. Но според политическия морал то е задължително. Това означава да се поставят проблемите на обществото и държавата над всичко друго. Защото общественото мнение при всичките си недостатъци е част от социалната реалност, в която съществува и в която е единствено възможен и политикът, стига да разполага с доверието му и да може да му влияе.