Рядко виждах Ивайло Петров през 90-те, когато той прекарваше по-голямата част от годината в къщичката си край Балчик. През 60-те го виждах всеки ден; тогава той живееше на етажа над нас на ул. "Латинка" и Цариградското шосе. А когато чух, че умрял, спомних си го такъв, какъвто той беше през 40-те, когато още не беше направил име и му викахме Студента.

Студента живееше под наем в дома на оперния баритон Събчо Събев на ул. "Николай Николаевич", където се бяхме преместили през 40-те, след като бомбите ни бяха отнесли апартамента срещу "Попа". После, през 60-те пак бяхме комшии, този път на "Латинка". Затова дълго време Ивайло ми викаше двойния комшия или само Двойния, в което не влагаше нещо лошо; просто ми забравяше името, както аз бях забравял неговото, когато го наричахме Студента.

Слизайки по стълбището на нашия блок на "Латинка", той звънваше и не изчакваше да му отворя, а продължаваше да слиза и, когато надничах от прозореца, той излизаше от входната врата, и ми посочваше небето над хотел "Плиска". Това означаваше, че той ще бъде най-горе, на терасата, и ако реша да намина за едно питие - добре, ако не - много ми здраве. Приискаше ли му се да е сред хора, тръгваше към най-близкото заведение и канеше който е най-близо, а най-близо бях аз, на долния етаж. Вече беше написал "Преди да се родя", още не беше написал "И след това", нито "Хайка за вълци", но никога не казваше какво пише или ще напише. Само питаше без да очаква отговор:

- Ти знаеш ли Библията? Знаеш ли колко е бил стар оня, дето младата жена... познал я бил? Кажи му на тоя да донесе по още едно и да не меша кашуто с тия там... фъстъци и шам-фъстъци.

После, през 90-те, той заживя в скромна къщурка край Балчик и каза: "Обаждай се, когато имаш път; винаги ще ме намериш там, освен през зимата", и аз се обаждах както той ми се бе обаждал - без да го предупредя - но рядко го намирах, а когато го намирах, той вече не ми казваше Двойния и замълчаваше, когато му припомнях за неговата студентска квартира на "Николай Николаевич" през 40-те години.

Тогава бяхме 17-годишни аз и приятелите ми и дъщерята на Събчо Събев, която се казваше Елеонора, но за нас беше Нури. А студентът, който живееше у тях - Ивайло - беше на 26 години и вече плешив. Нури имаше къдрава рижаво-руса грива и ние я дърпахме за косите и тя не се сърдеше, а напротив - казваше: "Опитай се да ми хванеш цялата коса", и ние слагахме ръка на тила й и се опитвахме да сграбчим цялата й коса, а тя казваше: "Чакай, чакай, още има", и замяташе още коса зад тила си и никой нямаше такъв захват, че да улови цялата й коса, и Нури се смееше и беше доволна. Баща й беше пристигнал от римската "Санта Чечилия" и като водещ баритон в софийската опера пееше в "Палячо", "Мадам Бътерфлай", "Бохеми", "Кармен" и "Тоска". Една вечер той се прибра след представление в дома си на "Николай Николаевич" 39 и ни каза "Добър вечер", и Косьо Трашлиев го попита кой е тоя "Николай Николаевич", и Нури запита баща си кой е тоя Николаевич, и той каза, че е имал тежка роля, и да не го занимаваме с глупости. После техният наемател Студента (Ивайло Петров) мина през холчето, миниатюрно като вестибюл, и влезе в стаята си, в която имаше железен пружинен креват и един "виенски" стол пред голата кухненска маса, каквато се полагаше на пострадалите от бомбардировките. Преди да затвори вратата ние го запитахме знае ли кой е тоя Николаевич и Ивайло каза, че знае и затвори вратата. Много се смяхме. Особено Нури. Тя ни обясни, че Ивайло е студент по право и не си вземал изпитите, но много-много не се трогвал; въобразявал си, че ще стане писател, понеже нещо се мотаел в Радиото. Бил на фронта, но с ченгел да му вадиш думите, нищо няма да измъкнеш. "По-тихо, писателят пише", шепнеше тя и ние се кискахме в голото вестибюлче на "Николай Николаевич" 39.

От "Орлов мост" нагоре шосето се казваше "Николай Николаевич" и номер 39, където ставаше всичко това, е малко преди да стигнеш подлеза, който е между БТА и Полиграфическия комбинат. Тоя Николаевич бил велик княз, трети син на император Николай първи. През Руско-турската война (1977-78) бил главнокомандващ Дунавската армия, но слаб пълководец, узнахме после с голям зор от Ивайло.

На Нури престана да й е интересно да я хващаме за косата. Все искаше да я слушаме колко е смешен Ивайло.

Баща й баритонът получи сърдечен разрив и умря на сцената. Майка ми, която се разправяше със сценичните костюми в драмата и операта (и двете бяха в Народния театър, понеже сградата на операта още не беше построена), каза, че няма по-хубава смърт за един артист. После Нури ми довери, че Ивайло Петров й казал същото. И се омъжи за него.