|
--
Братята Павел, Петко и Михо Дойкови са бедни. Лете работят по кариерите и вадят камъни за градеж, зиме като тухлари и циглари. На поляната край гарата, на която многобройните изкопи придават вид на военен полигон, започват да копаят нова яма. Горният слой е неподходящ и глината излиза на около метър и половина надолу. Петко копае с правата лопата, Михо след него изхвърля пръстта, а за кирката на Петко няма работа и той стои отвън край огъня, който са запалили, за да се сгряват от време на време. При един от ударите Петко попада на някакъв предмет. След години в спомените си Михо е записал:
"Тогава златото се ащиса (откри)!"
В студения декемврийски ден обаче си мислят, че съдинките са от бакър и Петко даже възкликнал: "Я-а какви банди открихме!" Така наричали музикалните инструменти.
Разкопали внимателно, разчистили пръстта с ръце и видели, че това не са никакви "банди", ами върху една тава лежи някаква ваза (думите фиала и амфора тримата братя ще научат доста по-късно), а около тях били разхвърляни други предмети, които им приличали на златни. Все още нямали чувството ,че са открили някакво голямо имане, но за всеки случай преди да извикат останалите работници, които също като тях копаели глина наоколо, преброили съдовете. Павел, Петко и Михо великодушно раздали предметите на любопитните да ги разгледат, но вече надеждата, че това е злато кълняла в душите им и помнели, че след обиколката на съкровището из работническите ръце,
трябвало да приберат девет предмета
После измили съдините от полепналата все още по тях глина в река Мерул, на около 30 метра от мястото, където копаели. Замижали с очи, щом златото лъснало с цялото си великолепие наредено върху една дъска. Вече били сигурни, че са открили нещо невиждано дотогава у нас. Разделили съкровището по братски - всеки вземал по три съда, скрили ги в торбите, в които си носели храна и тръгнали към бащината си къща. Решили да не казват на жените си, докато се разбере какво е това имане, но мълвата за него вече обиколила Панагюрище и съпругите им, както се оказва в подобни случаи първи научили и с усмивките на Мона Лиза ги очаквали пред дворните порти да се приберат. Намесила се и местната власт и първенците от общинския съвет решили съкровището да бъде изложено във витрината на ударниците на фабриката за производство на хавлиени кърпи. Извървял се целият град. Мнозина, типично по нашенски, започнали да не харесват съкровището. Подразнило ги, че са изобразени някакви неразбираеми за тях сцени от гръцката митология. Сигурно в съдовете са очаквали да видят пари. Боговете Херакъл, Дионис, Аполон, Афродита, Хера, Нике и героите Парис и Тезей нищо не им говорели. Съкровището обаче останало цяла нощ под открито небе и никой не му посегнал.
Оценка за най-ценното тракийско съкровище, намирано в света, най-напред прави археологът Петър Горбунов:
"То е от чисто злато от III или IV век преди Христа
Чудно тракийско съкровище. То няма цена." Както е видно археологът не заляга толкова на научните оценки, а разчита повече на емоционалните. И се оказва напълно прав. Досега съкровището е излагано в галерии и музеи по цял свят. Твърде малко са тези, които помнят при кой цар и в коя век е правено. Всички се възхищават от уникалната му направа.
На другия ден рано сутринта пристигнал панагюрищенецът Димитър Цончев, по това време директор на Пловдивския музей. Той отнесъл Панагюрското съкровище към Пловдив в една раница, пешком, съвсем сам и неохраняван от никого. Така златото станало собственост на Пловдивския музей. През 1980 година заради национална изложба и предстоящата 1300-годишнина на България отива в София и повече не се връща нито в Пловдив, нито в Панагюрище. Днес то се съхранява в Националния исторически музей, а
земляците от Пловдив и Панагюрище се карат
за него и настояват пред различни държавни институции Панагюрското съкровище да се върне там, където е открито.
От многобройните изследвания на учени безспорно са установени три неща - принадлежало е на голям тракийски владетел, правено е в гръцка колония в Мала Азия и е подарък на тракиеца от гръцки владетел. Както във всяка историческа находка, споровете и тук са неизбежни. Едни от специалистите твърдят, че е принадлежало на владетеля на Тракия Лизимах, управлявал провинцията след Александър Македонски. Други учени смятат, че е подчертавало величието на местния тракийски владетел на одрисите. Тази теория противниците оборват с твърде простичкия въпрос: Защо тогава върху фиалата са
изобразени 75 негърски глави
По какъв път са достигнали до нашите земи тези предмети, като военна плячка или по пътя на търговски обмен, кой е бил техният собственик, възможно ли е да са принадлежали на някой от Одриските царе, какво е принудило собственика да го скрие в земята- точен отговор не можем да получим. Можем само да гадаем, но това не ни пречи да се наслаждаваме на едни високо художествени и уникални свидетели на древността.
Пълна загадка е и защо Панагюрското съкровище е намерено на място, около което няма никакви други следи от живота на траките, освен керамика от IV-III век пр. н. е., покрита под дебел около метър слой от пепел. Опит да хвърли светлина върху загадката направи преди няколко години известният наш археолог Георги Китов. Пред бившия директор на Панагюрския музей Атанас Атанасов той разказвал, че в Института по история при БАН се пази писмо от затворник, който преди 9 септември лежал в една килия с панагюрец. По-късно бил разстрелян, но преди да го поведат по пътя към смъртта споделил, че е намерил златно съкровище край Панагюрище, но после го закопал наново, защото трябвало да измисли какво да прави с него. Затворникът описал мястото, което на всичко отгоре твърде мистериозно съвпада с находката на братя Дейкови. Защо не са повярвали на затворника? Ами просто надзирателите помислили, че е някаква манипулация, за да изкрънка някой ден извън затвора, да отложи присъдата си, а и преценили, че ако излезе, дори и охраняван, щял да направи опит да избяга.
Друга хипотеза е, че на мястото, на което е открито съкровището, е бил погребан заможен тракийски владетел. Тракийските първенци били погребвани на границата на владенията им. Но защо тогава няма тракийска гробница или могила, да не говорим за останки от гроб? Някои предполагат, че
съкровището е отделено от гробницата,
за да се опази от нашествията на келтите и войнстващите македонски отряди - дългогодишни врагове на траките..
Източно от мястото, на което е намерено съкровището, на 20-ина метра на същата дълбочина, работници откриват основата на каменна пирамида. Археолози проявили любопитство, срещнали се с директора на циглената фабрика и го попитали дали знае нещо за тази необичайна пирамида. Шефът обаче бил сърдит и на Панагюрското съкровище, и на братя Дейкови, и на цялата археологическа наука. Той смятал, че след като работници са намерили съкровището на територията на фабриката, то значи златото по право принадлежи на фирмата. Шефът веднага си направил сметката, че ще заложи златото в банка, ще вземе кредит и ще развие производството. Тъй, ама се намесили по-големи шефове от него, съкровището станало държавна собственост, а мечтания кредит се изпарил яко дим. По тази причина шефът на циглената фабрика не проговорил на братя Дейкови до смъртта си, а на археолозите троснато отговорил, че това е пирамида направена от неговите работници. Никой археолог не поставил под съмнение думите му и не си направил труда да поразкопае и изследва загадъчната пирамида.
За находката
всеки от братя Дейкови получил по 300 000 тогавашни лева
Всеки от тях си направил къща. След като съградили дом се огледали и за земя. Купили една нива от 8 декара, която да обработват заедно, но инвестицията излязла неуспешна. Като заправили ТКЗС в Панагюрище им отнели земята. До края на живота си обаче и тримата братя твърдели в един глас: "То не е злато, то е история. Като го намерихме и си рекохме? "Само за музей е! Добре че попадна в честни ръце!" Трябва да признаем, че Павел, Петко и Михо се оказали доста прозорливи, може би защото са съзнавали, че едва ли за тях има друг вариант.
|
