Припомнянето на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен обаче ми се стори нужно, при положение, че съм сред онези, които очакват от законите възможност за някакво действие. Резултат. А не ми е известно от този закон да е последвало каквото и да било. Бях любопитен да видя и дали е възможно да бъде предприето нещо извън и свръх моралната присъда. Открих закона в Интернет на адрес
"Чл.2. (1) Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за:
1. целенасоченото и преднамереното унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация;
(...)
4. моралния и икономически упадък на държавата;
9. злоупотребата с възпитанието, образованието, науката и културата за политически и идеологически цели, включително мотивиране и оправдание на изброените по-горе действия;
10. безогледното унищожаване на природата."
Може би ще прозвучи твърде силно, но не съм попадал на закон, приет от някоя от последните партиди Народно събрание, който да не смесва понятия, да не допуска логически противоречия, който, в крайна сметка, да не създава проблеми при стиковането си с вече съществуващия кодекс. Но нека тук пренебрегнем така типичния за толкова други закони безсмислен израз "морален упадък на държавата". Нека пренебрегнем очевидната за добре ползващия българския език разлика между "моралния и икономически" и "моралния и икономическия", където първата формулировка подчинява втория на първия член - а това едва ли е било търсено. Дреболии от този тип пъстрят текстовете на всички закони, защото ги пишат хора, скарани със законите на българския език.
По-важното в случая за мен обаче е, че законът звучи малко като антропологическо изследване, малко като реч (определението "безогледен" занимаващият се със стилистика на секундата би определил като емотивна дескрипция, чието място в закона е повече от неоправдано; но колко много такива места има например в Наказателния кодекс!).
Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен ме убеждава за пореден път не само
колко некултурни са законотворците,
но и колко много клопки крие езикът. В случая за мен основният капан е бездната между описанието и предписанието. Тази бездна зейва на първо място заради очакването на закона да прави второто при честото му качество да изглежда, че прави първото.
Понеже е Великден, ще припомня колко беди произлязоха от онази фраза в конституцията, обясняваща, че "традиционна религия в България е православието". Етнографско описание? Защо тогава не пише, че българите са гостоприемни, че посрещат с хляб и сол, че "традиционна" културна институция е читалището? Очевидно е защо. Изречението не е описателно, а само се преструва. Неслучайно тъкмо върху него стъпи дискриминиращият Закон за вероизповеданията.
Разбира се, дори в носталгичния Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен трябваше да има някакво предписание. Открих го в заключителния чл.4: "Всички действия на лица, които през посочения период са били насочени към съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, са справедливи, морално оправдани и достойни за почит." Обобщение, което
учудва с лошата си разделителна способност,
както и с намесата на морала там, където за него се грижат съвсем други социални структури. Въпреки това далеч по-безобиден, защото не позволява двоуменето и лъжата на псевдоописателните изречения. Тези бомби с часовников механизъм.
Днес можем само да съжаляваме за липсата на общоприети авторитетни текстове върху най-новата българска история. Можем да съжаляваме за страха на образователните институции да усвоят един все по-нарастващ исторически период. Но тези липси не могат да бъдат запълнени от закони. За въздаването на справедливост със задна дата да не говорим.












. Тази пасмина обикновено произлиза от предишните управници, подложени на лустрация, но своевременно притичали откъм по-силната в момента страна. Стария емигрант го каза 
