Смятам, че българите вече са големи момчета и могат да отидат на пазара и да получат кредит от него. Това каза тия дни професор Стив Ханке, един от "бащите" на валутния борд и икономически съветник на президента Петър Стоянов.

Той определи като положително изказваното напоследък желание на родните управляващи да се откъснат от опеката на Международния валутен фонд. И ни съветва да разработим собствена икономическа програма. Тя би трябвало да е направена така, че българите да не остават с впечатление, че политиката се определя отвън. Защото тогава няма да я приемат, обясни професорът (не че досега нашенецът е приемал програмите на което и да било от сменящите се като в детски калейдоскоп разноцветни правителства).

Това изказване напомня на обърната версия на един прословут афоризъм - че добрите момчета отиват в рая, а лошите - където си поискат. Изглежда ние вече не сме само добри момчета, които прилагат стриктно райските правила на валутния борд, а сме пораснали, станали сме малко лоши и можем да ходим където си искаме.

Не бих искал да изпадам в крайности и да продължа, че можем да отидем отново и на майната си. Проблемът е, че в българския случай е почти невъзможно да се разбере кой е голям или малък, кой е добър или лош, кой е престъпник и кой - строител на новата икономика. Преливането и сливането между тези категории непрекъснато шашка външните анализатори. Вътрешните предпочитат да не се вторачват.

Но, както и да е. В последно време и премиерът Иван Костов, и някои от неговите министри, показват еволюция в мисленето. Те се опитват да се противопоставят на основни постулати на МВФ, намекват за пряко излизане на световните пазари на финансови ресурси, за емитиране на облигации, за определяне на собствени приоритети. Нищо лошо. Болезненото е, че това се случва след години на пълно подчинение на международните финансови институции.



И при очевидни признаци на безпомощност



във формулирането на нова политика и на нови стратегии в икономиката.

В продължение на три години, когато ставаше дума за увеличаване на заплати, за стимулиране на потреблението, за охлабване на данъчната примка върху фирмите и обикновените граждани, ни се обясняваше, че не можем да направим и крачка без одобрението на МВФ. Че чиновниците от Вашингтон не са съгласни с ходове, които биха намалили постъпленията в хазната. И че не можем да раздуваме прекомерно държавните разходи. Така бе удобно.

Напоследък плочата се смени. Вече се говори за водеща роля на частния сектор в инвестициите, включително и за големите инфраструктурни проекти. За стратегии в отделни сфери. И пак се изтъкват няколко приоритетни отрасъла, известни ни още от началото на 90-те години - селско стопанство, преработваща промишленост, туризъм.

Но всички те вече доказаха, че не могат да отговорят на конкурентния натиск отвън. И че не са в състояние да изтеглят умиращата икономика от блатото - поне не без солидна държавна подкрепа. Която няма как да им бъде осигурена.



За каква нова стратегия си говорим тогава?



Има и още. Миналата седмица бе проведена конференция за регионална политика. Родните участници се явиха уж подготвени - размахваха проекти, обясняваха как ще вложим към 20 милиарда днешни лева в идните 5 години. Но за парите заложиха на магическото словосъчетание: "от частния сектор". Ясно е, че се има предвид чуждият частен сектор, защото май никой досега не е чул родният частник да е вложил нещо в инфраструктура.

Чуждият частен сектор пък, ако съдим по случая "Горна Арда" и "Джейлан", е склонен повече ние да му поемем масрафа, а той да обере парсата. И това е естествено, като се сетим за мизерията с обществените поръчки, с изродените търгове за големи проекти и с бутането на рушвети под масата. Така просто няма начин да не попаднем на грешния инвеститор в най-неподходящия за грешки момент.



В крайна сметка стигаме дотам,



че управниците говорят с общи лафове за стратегии, а нашенци ги гледат мрачно през фалшивата си напитка, облепена с фалшив бандерол.

Защото и стратегиите ни са някак фалшиви. Миналата сряда посланикът на Еврокомисията у нас Жак Вюненбюрже ни го каза право в очите - няма обвръзка на проектите с бюджета, няма гарантирано финансиране, няма компетентни чиновници, които да осигурят изпълнението на добрите намерения.

Е, защо тогава ни е да сме пораснали и да излезем от опеката на борда и на МВФ? Само за да може някой да забърка още по-голяма каша и в суматохата да се измъкне навън? Този филм го гледаме десета година. Добрите български момчета днес бъхтят по пазара в търсене на по-евтин зарзават. Лошите отдавна са в рая - в Маями, на Бахамите или на Вирджинските острови.

Иначе Ханке е прав, че сами трябва да се оправяме. Но не случи на държава. А и на президент, когото да съветва. Малшанс.