Докато копаехме ломски ямки, възземахме Кремиковци и се вълнувахме за съдбата на Патрис Лумумба, светът разработваше ключови идеи за бъдещето: глобализация, нов световен ред, информационно общество, геоикономика, мултикултурален свят и т. н.

С всичко това закономерно дойде и новата геополитическа реалност - в нея се оказа скрит и нашият шанс да разкъсаме своята политическа обреченост. Очакванията, че щом сме един малоброен, изстрадал, обран от тоталитарните си водачи народ, то големият свят ще ни приласкае и ще реши всичките ни половинвековни проблеми, се оказаха смешни. Мъчително бавно се разделяхме с подобни наивни очаквания и стресово прозряхме истината:



всичко зависи единствено от нас



За съжаление заедно с тези разочарования трябваше да откриваме бавно, мъчително и други истини - нашата наивност изтрезняваше с ежедневни вътрешнополитически открития.

Днес и на последния наивник е ясно, че свободата, която ни донесе мирният преход, предвидливо бе минирана с посттоталитарни рецидиви: наличните държавни средства в навечерието на прехода бяха разпределени и раздадени в куфарчета на свои хора - властта се редуцираше от партийна в капиталово-партийна; репресивните органи бяха покрити с различни маскировъчни мрежи; архивът с досиетата бе превърнат в популярна банка за компромати; съдебната система - бетонирана, което позволи не само на властимащите да крадат, но и на лумпени и криминали да безчинстват.



Несигурност и страх от новото време -



такава бе целта и тя бе постигната. Но най-сериозният грях на "новосъчинената" конституция бе ужпромяната на член 1 от конституцията: държавата-партия продължи да си съществува не в думи и параграфи, а на терена. Най-важните привилегии, на които се радваше държавно-партийният апарат през тоталитарното време, бяха запазени за новия управляващ елит независимо от неговия партиен цвят.

Нека повторим още веднъж, за да бъдем точни: емоционалната наивност не може да бъде никакво оправдание - ние с нашите гласове, гласовете отляво, но и отдясно



(с избора на Иван Костов за председател на СДС,



например!), позволихме всичко това. Бай Митe, пенсионер от нашето село, коментира прехода така: "Властта отдавна ни мисли за умрели нас пенционерите, ама е нa - още мърдаме. Она - пенцията, верно е като за умрел. Наште политици са решили, че не им требаме старите ора. Они затова разпраат на младите за Моисей и евреите у пустинята. Требало да измреме сички, дека сме живели у робство, па чак после държавата че се оправи!... Убава приказка, ама нещо не е сгодна като за нас. Щото Моисей и евреите заедно отдат през песъко: едно ядене ядат, една вода пият, една дреха носат, под една завивка легат... Така 40 години. А къде нас - тия горе, че и децата им, че и внуците им, още от първио ден на демокрацията не ядат, що ние ядеме, не пият, що ние пиеме. Ние верно сме си у пустинята, а они дека са? - У райо! И сакат да си останат там до седмо поколение."



В трагичната есен на 2001 година



президентът на САЩ Джордж Буш-младши в своето обръщение към нацията каза: "...свидетели сме на общество на потребители, интересуващи се единствено от личния успех и по-голямо заплащане."

И как би искал да види Америка "надраснала всичко това, сплотена, отговорна и готова да действа" - това бил ключът.

Че кой не иска такъв ключ - сплотеност, отговорност и действие.

Но у нас продължава да е на мода политическият шперц - все така универсален и сигурен за всяка врата, за всеки офис, за всяко бюро, за всяка каса.

Ще можем ли с него след една година да отворим и тежката порта на Европа?