Докато в останалите всекидневници дебатът на тема "училищно образование" е на принципа на отделните припламвания, "Сега" успява да го поддържа в по-системен вид. Това е похвално, защото примитивната българска система на даскалуване отнема, а не дава на децата ни шансове за успех в XXI век.

Как, a propos, знаем това? От данните от сравнителните международни изследвания. До 4 клас нещата са добре, към 8-и вече са катастрофални, а в 12-и - неспасяеми. Ще рече: потенциалът, с който децата влизат в системата, бива от тази система ликвидиран.

Похвален е начинът, по който сегашният просветен министър Даниел Вълчев реши да обяви, че проблеми има и че те все някога трябва да бъдат решавани. Покани най-известните български анализатори на обществените процеси и пред журналисти от десетки медии направи презентация на намеренията си и събра първоначалните реакции на присъстващите. Правилен ход: всички управленски намерения трябва да бъдат широко огласявани и изобилно обсъждани, за да не се стоварват върху хората изневиделица, както е ставало досега в образованието.

А и презентираната програма за осъвременяване на образователната система съвсем не е лоша.

Ответният удар дойде веднага - от там, откъдето обичайно блика съпротивата срещу модернизация на образованието, т.е. от образователното чиновничество. В "Сега" от 22 ноември излезе разгромен текст от о.з. зам.-министър на образованието Анастас Герджиков. От него разбрахме, че никой, който не е преподавал, няма правото да се изказва по образованието; и че събралите се да говорят с министъра са някакви национални нихилисти, дебили и тотални аматьори в темата.

Да го започнем начисто. Аз преподавам от 21 години; когато о.з. Герджиков се е учил да си реже ноктите на краката, аз вече съм изпитвал студенти. А социологът, който го отнася от о.з. Герджиков за национален нихилизъм, е авторът на едно от много големите и важни изследвания за кризата на образованието - и който пръв пресметна, че в България родителите дават "на черно" горе-долу толкова пари за ученето на децата си, колкото дава и републиканският бюджет. Размерът на сумата сам по себе си разкрива защо има такава настървена съпротива срещу промяна на системата.



Толкова по въпросите на легитимността



Време е проблемът с образованието да бъде резюмиран по същество. В Център за социални практики сме към края на голям международен проект по темата "Реформа в училищното образование" и сме стигнали до картината, описвана оттук и надолу.

Всяка масова образователна система е създадена от своите основатели, за да постига определени от тях цели. Тези цели дори столетие по-късно продължават да са в основата на дадената национална система и да й придават специфичния колорит - онази физиономия, която ни помага да разберем в буквалния смисъл, "за какво иде реч".

Английската система например е създадена в средата на XIX век, за да образова работническите маси така, щото, когато им се даде правото на глас, да могат да го използват отговорно и разумно. Това обяснява типичния за Обединеното кралство акцент върху това учениците да могат да формират, формулират и отстояват в спор собствени становища. Германската (създавана от Бисмарк) и руската (правена от Сталин) системи имат съвършено други задачи: да подготвят инженери и администратори така, щото съответната страна да постигне бърза индустриализация и да може успешно да воюва с останалите Велики сили.



Българската система е създадена, за да постига две основни цели



Първата, заложена в XIX век: да формира патриоти, та да подготвя по този начин националното освобождение. Втората цел е закодирана в Закона за просветата от 1908 година (останал в сила, с поредица допълнения, до втората половина на 40-те години). И тя е създаването на държавна администрация чрез социална мобилност: да се направи система на общодостъпна и общообразователна просвета така, че всички български деца да имат еднакъв шанс да се придвижат нагоре в социалната йерархия. Всяко селянче (а такива тогава са над 85% от децата) да може да ходи на училище, да учи едни и същи неща и след това - да може да стане чиновник.

От тези две задачи на образованието произтичат и ред характеристики на общественото мнение: подозрението към частните училища (няма гаранция, че частниците ще формират патриоти), например, както и към ранното профилиране на образованието (няма гаранция, че някоя категория деца няма да бъде дискриминирана).

По тези цели има обществен консенсус оттогава и до днес. Затова всеки, който иска да промени образованието, ще трябва да убеди обществеността, че и след промяната образованието ще: А. формира национална идентичност; Б. дава сравнително равни шансове за възходяща мобилност. Който не стори това, няма да има подкрепа и реформата му ще бъде саботирана.

Както са провалени всички реформи дотук: на Мидхад паша от края на 60-те години на XIX в., целящи вкарването на системата под шапката на отоманската държава; от 30-те години на XX в., (не)провеждани под натиска на Лигата на нациите, дала кредит и поискала преструктуриране на образованието и съкращаване на разходите в него; на опитите за реформа от 1959, 1969, 1979 г., целящи отчетлива професионална профилираност; и на реформите от 1991-1992 и 2000-2003, целящи поевропейчване на образованието. Единствената успяла реформа е съветизацията на образованието, наложена след 1949 година.

Проблемът днес, разбира се, е в това, че формирането на национална идентичност и предлагането на общообразователни знания



се прави с методите на XIX век



На изхода на тази система в най-добрия случай получаваш хора, които биха могли да правят дисидентски кръжоци. Не това обаче е смисълът на националната идентичност днес. Или: да стават администратори от типа, характерен за времето на Андрей Ляпчев. Така целта "възходяща мобилност" също увисва, защото зрелостниците имат умения, които не им помагат да успяват в живота - да се придвижват "нагоре" в глобалния свят.

Всичко това, взето заедно, води до липсата на увереност в собствените сили и до безпомощност - до наклонността, вместо да се успява, да се търсят покровители или търпят деспоти. Крайният продукт е, че България не може да се позиционира като успяваща

страна на картата на съвременния свят.





Какво трябва да се направи?



Както във всяко човешко начинание, важното е от началото да имаш цел - да знаеш къде искаш да стигнеш. След което трябва да си структурираш средствата - т.е. начините да стигнеш от там, където си в момента, до мястото, където искаш да си.

Целта на образованието формулираха много отчетливо група учители, с които разговаряхме в Сливен в началото на лятото: "Младите хора да могат да формулират и постигат своите цели в живота, без да нараняват другите." Тази цел може да бъде така организирана откъм дейности, че на изхода да може да бъде измервана степента на нейното постигане. Отговаря на дефиницията "цел". За разлика от целта на образованието, формулирана в "Стратегия за развитие на системата на средното образование в Република България" на МОН. Според МОН целта не е една - девет са. Има и 15 подцели. Сред целите имаме следния бисер: "Да формира национално самосъзнание, да възпитава в родолюбие, в обич и уважение към родния край и в съпричастност към глобалните проблеми на човечеството."

Как се постига и измерва това, никой не знае и не може да знае, защото то не е цел, а поредното неграмотно изказване, сравнимо единствено с легендарното "Повече внимание към разните въпроси, другари!".

Сливенските учители са много по-близо до истината, затова да си стоим с тях. От формулираната от тях цел следва, че учебният процес трябва да е така организиран, че децата да усвоят основите на свободата (да могат да избират какво искат), на уменията на организираност и планиране (да си начертаят и подредят пътя към успеха), както и да имат знанията и уменията, необходими за постигане на целта. Условието "без да нараняват други хора" означава, че младежите трябва да излизат от училището снабдени с морал -

със знание, кое и защо е добро и зло

Не е трудно да се организира учебна система, структурирана около постигането на тази цел, която система да адресира и исторически наследените цели - национална идентичност и мобилност. Просто: поставяш нуждите на детето в основата на нещата и те потръгват. Как би изглеждала такава система, това отдавна е разписано - като се започне от първите международни оценки на българското образование от 1998-2002 г., мине се през международните сравнителни изследвания и принципни документи (например документите на ОИСР за "икономика на знанието") и се стигне до основополагащите европейски насоки по въпроса. Сред тях най-важният документ е т.нар. "Таксономия на Блум", приета като основа на ученето в Европа още през 1951 г., и в която всичко е раздъвкано на две страници. Няма човешко същество, което да е толкова глупаво, че да не може да разбере тази таксономия.

В България обаче не е така и причината не е само глупост. У нас 110 000 души получават заплата от МОН, за да учат 900 000 ученици.



Съотношението "образовател - ученик" е 1:8 - световен рекорд!



Няма такова съотношение по света, защото и най-богатите страни не могат да си го позволят. 1:15 се смята за предел на мечтите. В това море от образователи се върти освен републиканският бюджет още поне половин милиард лева годишно, върху който не се плащат данъци.

Затова те - даскалите и чиновниците - са в основата на образованието. Детето е последна дупка - робът, одушевеният предмет, намиращ се на най-долната стълбица на хищна централизирана пирамида, обслужваща себе си. Докато това положение съществува, нито една внятна идея няма да се превърне в образователна политика.

Ако някой измисли как тази армия от паразити да бъде преодоляна, то оттам нататък са много лесни за формулиране принципите, на които може да стъпи удачната образователна система, описана по-горе. Тези принципи произлизат от анализа на същината на бюрокрацията. А именно от отговора на следния въпрос: Защо в последните 100 години всички други сфери на обществото са се променили из основи, а администрациите - не?

Ами защото администрациите не са подложени на двата тайфуна, които брулят всички останали и ги карат постоянно да се променят и стават по-ефективни: тайфунът на конкуренцията и тайфунът на контрола. Ако не си доволен от наличното Министерство на образованието, не можеш да избереш на пазарен принцип да бъдеш обслужван от друго МОН. Няма такова. МОН е монополист. А там, където няма конкуренция, има неефективност, грабеж и отказ от ефективност.

За разлика обаче от Народното събрание, което също е монополист (ако не ни харесва, не можем да отидем в конкурентно НС), МОН не подлежи и на контрол. Парламента го сменяме с избори. В МОН, по коридорите от поколения пъплят едни и същи изкопаеми.

Следователно, ако искаме да постигнем ефективност, трябва в системата да бъде вкарана конкуренция и контрол. Оттук е детска игра да се изведе план за действие. Това изглежда така.



Конкуренцията се гарантира с няколко прости промени



Започва се от конкуренцията между общини, постигната с децентрализация на финансирането (делегирани бюджети) и на управлението (овластяване на общините да водят образователна политика). Между училищата това става с въвеждането на отдавна отлаганото външно оценяване. То веднага ще даде обективната картина - кое училище е добро и кое е лошо. Именно от тази обективност бяга системата в момента. Тя никога и при никакви обстоятелства няма да допусне тестове и матури, освен ако не бъде предварително пречупена.

След като картината стане ясна, децата ще се втурнат към по-добрите училища. Лошите ще пуснат кепенците, което автоматически ще реши перманентната драма със закриването на училища. Тук важното е парите да вървят с ученика - не да отиват към училището. Всяко училище ще има точно толкова пари, колкото ще му идват с учениците. По-добрите училища ще имат повече ученици, повече пари - и по-големи заплати.

И това става много лесно. В Нов български университет системата "парите със студента" работи десет години и не дава дефекти. Ако на ниво училище това стане с прословутите ваучъри - още по-добре. Това решава на конкурентна основа дори извозването на учениците от малките села. Как? Имаш ваучър, даваш го на местната автобусна фирма, тя осребрява ваучърите веднъж месечно при кмета. А не както е при сегашното безумие: държавата купува микробуси, дава ги на селските кметове, те си пренасят фуража и прасетата в тях.

Като краен резултат добрите училища ще дърпат себе си и останалите нагоре. Отличниците ще искат да са признати и на европейския пазар, а изоставащите - да привличат ученици. В този контекст много бързо самите училища ще въвеждат успешните начини на преподаване, добрите (разбираемите) учебници и съвременните методи.



Контролът означава овластяване -



преместване на властта от едни ръце в други. В случая - от МОН към общините, училищните директори, родителите и настоятелствата, при закриване поради ненужност на прословутите регионални инспекторати, гнезда на интриги, корупция и партизански завери. В децентрализираната конфигурация на властта всеки ще може да контролира другия. Така ще се формира доверието, необходимо за формирането и прокарването заедно на съвременна образователна политика, поддържането на стандарти, санкционирането на техните нарушители и така нататък.

Структурирането на образователна система по този начин автоматично решава и въпроса с "липсата на средства". Ще излязат на светло и ще се влеят в системата онези стотици милиони, които днес захранват нелегалния пазар на образователни "услуги" (частните уроци, доброволните дарения и другите форми на изнудване). Така парите, отделяни от обществото за образование, внезапно ще се окажат 7-8% от БВП, за което в момента плачат всички. Нещо повече: при настъпило доверие, контрол и конкуренция, ще се появят и допълнителни пари.

Всичко това е лесно за разбиране и при създаването на описаните условия не е трудно за реализиране в рамките на няколко години. Няма обаче да стане, тъй като съпротивата - пазенето на възможността да имаш власт и доходи, без да си даваш труда да си компетентен - е огромна, решителна и добре организирана. Сегашният просветен министър тръгва по същия урбулешки начин - т. е., без да е наясно откъде ще го саботират и без да има план за преодоляване на саботажа - както всички предишни реформатори. И това напълно ликвидира ефекта от инак нелошите му помисли.

Единствената надежда за успех е вече случилата се промяна в обществената конфигурация. Досега, при всеки опит за реформа, срещу нея веднага се е формирал единен фронт от всички участващи в системата: образователни чиновници, медии, интелектуалци, родители, учители и директори. Допреди 2-3 години никой не слагаше в сметката учениците. В качеството им на последна дупка на кавала - а не център на образованието - на никого и през ум не му минаваше да ги пита за каквото и да е. Днес обаче сриването е толкова голямо, че ученици, родители и медии прогледнаха. Те могат да бъдат откъснати от редиците на саботьорите и да подкрепят една разумно конструирана и добре обяснена реформа - стига някой да се захване с нея.

Преди години писах статия със заглавие "Българското училище - една никога несвършваща катастрофа". Днес училището не само е катастрофирало. То се е превърнало в своя антипод - в не-училище. Това вече не е проблем на образованието, а на самото съществуване на общество, разпознаваемо като цивилизовано.