Ключов майсторлък в оценката на публични проекти, особено на такива, които разчитат на няколко източника на финансиране, е сметката за риска от забава или осуетяване на обещаните пари. Не един план се е провалил в чакане богатият спонсор да развърже кесията. Междувременно удачният момент отминава, възможностите се пропиляват често безвъзвратно. И все пак



модерно е да се чака



финансиране. Това е най-масовият спорт у нас, практикуван от стотици хиляди ентусиасти. Чакането на пари е особено популярно в публичния сектор. Почти няма община у нас, която не се е захласнала по идеята да вземе от някакви тайнствени "еврофондове" пари за решаване на насъщните, отдавна занемарени нужди. А обещатели не липсват. Хотелите са пълни с чуждоезични господа, които по цял ден разнасят нагоре-надолу папки, дуят важно бузи и се тълпят на аудиенции при министри, кметове и жадни за финансови обети бизнеслидери. За жалост



българският чиновник е твърде наивен,



независимо дали краси държавната власт, или се труди за частния бизнес. Той е готов да налапа въдицата на всяка лъжа, стига да иде реч за сочна сума. Тъжно е да гледаш как иначе интелигентни хора стават жертви на тривиални измамници. А има хиляди консултантски фирми и неправителствени организации, които разнасят обещания за финансиране. Техният интерес е семпъл: като посеят обещания, да пожънат някоя дребна поръчка, да се "закачат" за някой перспективен проект, да съберат информация, която да продадат на друг, или пък да завържат връзки във ведомства и интересни фирми. Някои от тях показват съвсем истински писма и документи на чужди финансови институции, включително от правителствени агенции и държавни фондове. Има дори държавни служби, които раздават обещания. Трябва обаче да си даваме сметка, че



обещателството е държавна политика,



охотно прилагана дори от най-богати държави. Обещанието е доста евтин способ да добиеш влияние и информация. Вложил си няколко безплатни думи, но вече се месиш в решения за десетки милиони, диктуваш политика, поставяш условия. Сочно! Но хората се ловят, защото наред с празните приказки има и реални проекти, финансирани от същите обещатели. По същата логика човек си купува и фишове за тотото. И понеже цифрите са по-силни и от най-цветните думи, вижте таблицата долу. Тя дава едно сравнение колко са обещали и колко са дали наистина правителствата на големите богати държави за помощ за жертвите на цунами. От данните на ООН може да изчислим



коефициент на лъжата



по държави. Средното световно ниво е 15.9%, т. е. ако някое правителство писмено се е задължило да даде 100 евро, най-вероятно ще даде само 84.10. Шампионите обаче надхвърлят 85% блъф.