Чисто съвпадение и лош късмет. Точно когато в печата се разискват, оплакват, а и откровено подиграват претенциите на българското учителство, известна поетеса бе мобилизирана в подготовката на внуците за приемните изпити по литература. Децата няма да кандидатстват в университета, а в гимназия. И подготовката вече е започнала - един път в училище и втори път в престижен извънреден курс. Познавам семейството - там с децата се "работи" още от пелени, там изкуството е на почит, а книгите не събират прах. Самите деца са будни, любознателни, понякога трогателно упорити в желанието си да осмислят онова, което животът разиграва наоколо. Та задачата на бабата на пръв поглед се свеждала до това да помогне на момчетата да организират знанията си върху листа, да подредят и да почистят текстовете си, да се освободят от жаргон и чуждици и т.н. Банална и



привична задача за една образована жена,



която при това е и учителствала, има вкус към критиката и изумително набито око за всякакъв вид литература. В усета си за творбата, в умението си да улови и открои главното, да изтъкне особеното и да резюмира качествата и слабостите на което и да е произведение, тя се отличава от повечето днешни писатели, чиито спонтанни и повърхностни възгледи за литературата понякога са пикантно нестандартни. Поетесата е непрекъснато търсена за отзиви за новоизлезли книги, както и за представяне на автори от различни поколения по модерните в наши дни премиери. Изглежда ровенето в непознати текстове я възбужда или развлича, защото го прави с удоволствие. Представям я така разточително, за да се види, че това е жена, за която домашното за седми клас не би трябвало да бъде проблем. Но то и не се оказва проблем, то се оказва катастрофа...

Тетрадките на момчетата всеки път се връщат нашарени с червено, понякога и с гневни резолюции.



Задраскани са собствените мисли



и се посочва къде точно трябва да се имплантират преразказани и къде - буквални цитати от критически текстове. Учителките не подозират, че бабата е тази, която тласка седмокласниците към едно по-смислено отношение с литературата и си го изкарват на децата - изглежда такава дързост в днешното училище не се среща често. Самата поетеса, достатъчно громена от критици на младини, е объркана, а и уплашена от откритието, че в часовете по литература днес се общува като в Китай по време на културната революция - с цитати. Този абсурд въобще не я забавлява. Прочете ми по телефона някои от тях - кошмар. Въздухарски, фанфаронски, изтощително безсмислени умозаключения, претенциозно наукообразни, а всъщност - кухи като изпито яйце. Чуждици и термини, които, ако се преведат на български, съставят нещо съвсем шизофренично. И всичко това - за симпатичната, забавна и зловеща, достъпна, "простонародна" някак повест "Мамино детенце", която въобще не се нуждае от никакво



литературоведско набоклучване,



за да стигне до детското сърце и да го поучи. Приятелката ми бе сепната, уплашена дори: от машината, предназначена да отврати децата от книгата...

Нямам никаква лична причина да се занимавам с обучението по литература в българското училище. То от десетилетия е дъвката, която мързеливо се дъвче в обществото, но за тая дъвка трябват здрави зъби. Един Хайтов, мир на праха му, при неговата енергия, страст и желязна воля, бе отблъснат и одюдюкан в опита си да го защити. Но той пръв подсказа, че тук не става толкова дума за наука, нито за просвета, колкото за пари. И това изцяло променя въпроса. Днес в печата за оборота от частни уроци се лансират числа, които клонят към половин милиард! А ако се приложат някои от правилата за борба с престъпността, то за да бъде победено едно зло, срещу него задължително трябва да се изправят повече пари, отколкото стоят зад него. Така че въздишките на поетеси, колумнисти, родители и деца въобще не поклащат върхарите на тъмния образователен лес. Който в наше време без преувеличение е пълен и с разбойници...

Извиването на ръце и



изпразването на джобове



не е най-зловещото в българското училище. Мрачното и с непоправими последствия е методичното, хладно отхвърляне на децата от високия смисъл на ценностите, в които е и предназначението на самото образование. Представата им за литературата се подменя с представа за обучението по литература. Те никога не откриват какво може да им даде книгата и защо трябва да го търсят там. А като всяко истинско нещо в живота - и тя не може да бъде заменена с нищо от другите истински неща. Между тях и нея се изправя планината от аспирантури и дисертации: скучни, неразбираеми, объркани и противоречиви. Някаква чудовищна ярмомелка смесва и раздробява истинските стойности с комични наукообразни напъни и така полученият продукт се поднася на неизкушените деца. Така те завинаги остават със заблудата, че тъй наречената "духовна храна" е просто едно противно и трудно за преглъщане кюспе. И никога вече не посягат към нея...

Нито за наслада.

Нито за опора.

Нито за съвет.



Нито за утеха.



Текстовете, чрез които се извършва това образователно безумие, рядко (или никога) биват истинска литературна критика. Онова, което децата намират в учебниците, е по-скоро чалгата на критиката. Но тя застава между тях и литературата и ги разделя - най-често завинаги. Никой не би дръзнал да отнеме на цели поколения такива достояния като колелото, електричеството или, да речем, безболезненото раждане. Но да ги ограби откъм законно принадлежащото им литературно наследство, да им зазида вратата към това съкровище (и убежище!) на духа може дори разграденото и неуправляемо българско училище.

И ми се върти скандалната, екстремистка идея, че може би трябва да се извади литературата от учебните програми. Да се еманципира от алчните и амбициозни посредници, да се измъкне от ръцете им и да се остави на интуицията и потребностите на младите хора. Там навън, на пазара. Такава, каквато е написана. И може би, ако е неомърморена, неоглозгана и неолигавена, те ще я потърсят и ще я разпознаят. И всичко ще си иде на мястото. И ярмомелката да спре. Да не вярваш...