Разбирам триумфалните физиономии на социалистите след червения конгрес. Управляват, без да са спечелили избори. Завърнаха в кошарата и ДПС, и Симеон - така, щото при лошата новина за отлагане на членството в ЕС да няма разпад на коалицията. Успяха да изхвърлят от ринга атрактивната Татяна Дончева с елементарната динена кора "софийски избори", както и да елиминират влиянието на Костадин Паскалев. И съвсем по царски - с намеци, намигвания и подбутвания - поканиха и десни партии да се присъединят към тях, след като с горда усмивка обявиха, че са "партия майка" не само на ДПС и НДСВ.

Разбирам тона, но го намирам за по-наивен дори от Жан-Виденовите намерения да управлява поне два-три мандата. Поне през първата Виденова година, докъм март 1996-а, на повърхността всичко беше спокойно. Само умеещите да мислят предупреждаваха, че се задава цунами. Кои бяха тия умеещи? Ами отгърнете вестниците от онова време. Скромността, присъща на анализатора, посветил се на ромона на умерения разум, задава много твърди граници на самопозоваването…

Към днешна дата обаче дори на повърхността никак не е спокойно. Правителството вече трябва да се справя с



бомбите, заложени от предишното управление,



които можем да обобщим като "отложени реформи".

Административната и съдебната реформа бяха години наред направо зарязани, а сега вече няма нито време, нито воля да бъдат довършени в срок. Което недвусмислено сочи към отлагане на членството в ЕС с формулировка от типа - "поради административен произвол, липса на капацитет, корупция и отказ от правосъдие". До този трус обаче има още няколко месеца. Други цъкащи бомби вече гърмят.

Реформата в образованието, оставена насред пътя още от второто правителство на Иван Костов, гърми с абсурдите на учителските протести. Обществото най-сетне разбра, че училищната система трябва да се прави наново отдолу и догоре. Точно в този момент, усетили собствената си изолация в очите на общественото мнение, учителите - и скритата зад тях образователна олигархия - тръгнаха на бунт по най-провокативния възможен начин. Гладни стачки, обща стачка и фрапиращи декларации, че колкото и да намаляват учениците, учителите трябва да стават повече и по-добре платени. Продължиха традицията на МОН, което след като успешно провали заема от Световната банка за реформа в образованието, публикува една "образователна стратегия", която размахваше среден пръст на обществото и излъчваше следното послание: "Правим, каквото си искаме; а вие, с гайдите, духайте супата…"

Президентът обаче подкрепя учителския бунт срещу правителството, което той самият състави на основата на партията си. Самият държавен глава и върховен главнокомандващ им дава кураж, докато министър-председателят се опитва да ги укроти. Явно, вдъхновен и ръководен от този пример, здравният министър хвърли съвсем нова бомба: и на медицинските сестри да се вдигнели заплатите, че били по-зле и от учителите. И това става в момент, в който правителството, на което Гайдарски е член, все пак напипа някаква



територия за рационални преговори с образователната олигархия:



"заплати срещу реформи".

Тъкмо учителите да усетят как увисват, и тъкмо някаква реформаторска работа все пак да тръгне - и се появява Гайдарски със съобщението: "Скъпи учители, вие сте съвсем прави и, щом на вас ще вдигаме заплатите, хайде и на сестрите." Ефектът е, че хем учителите са поощрени да се бунтуват, хем едновременно с това е подкокоросана една съвършено нова категория бюджетни служители, които до този момент си траеха.

Вместо да си даде сметка, че здравеопазването се разпада заради спряната още от Симеоновите хора реформа и че изходът е следователно реформата да се направи, министърът действа като ранния Кръстьо Петков. Още не е сложил кожено яке и качил на покрива на микробус с мегафон в ръка, но вече се опитва да вдигне цяла професия на бунт, вместо - на реформи.

Един медицински синдикат да се подхлъзне и вдигне стачка, нали знаете, какво следва? Ще се сетят, че такива неща могат да правят всички останали. Данъчни, чиновници, пожарникари, пощаджии - де що има бюджетен служител ще се уплаши, че изостава от раздаването на играчките. И ще хукне напред, с изконния за тези земи боен вик: "А на нас?"

Ако тръгне стачна спирала, колко дълго ще може БСП да издържи със сегашното си, що-годе разумно говорене, че пари няма? Кое, в един напечен момент ще се окаже по-близо до линията на БСП? Тезата "пари срещу реформи"; или позицията на една баба, която онзи ден се обади в радиото, за да съобщи следното: "Много добре си ни беше при Виденов. Викат, че пенсиите тогава били пет долара. Ама те американците са на долари! Ние в България сме на левове и много левове си имахме при Виденов"?



Как Масларова, Орешарски и Вълчев ще удържат на напора на народните трибуни,



които ще твърдят, че пари има и само твърдоглавието на шепа изедници пречи тези пари да бъдат раздадени на отрудения народ? Само не ми обяснявайте, че сте забравили Виденовото обяснение за липсата на хляб: брашно си има, ама изедниците от него не правят хляб за народа, а банички…

А пари - отде? След като правителството няма "административен капацитет" (т.е. акъл и умения) да взема средства от ЕС, касичката си е пак тая: онези около 800 000 души българи, които единствени създават стойност и от които единствено може да се вземе, та да се раздаде на останалите.

Отместените настрани реформи не потъват в пясъка. Много бързо се извръщат и те удрят по тила със силата на парен чук. И колкото и монарси да ти се мазнят на партийния конгрес, колкото и Ахмед Догани да те наричат родна майка, те няма да могат да отклонят удара.

Онзи, който сее застой, жъне катаклизми. А онзи, който, докато сее застой, си се радва на собственото величие - той вече наистина си проси много големи неприятности от съдбата.