Банално е да се повтаря, че сме мафиотска страна. Част от върхушката ни е оплетена в тъмни дела, свързани и с подземния свят; хора от всички власти, включително четвъртата, банкери, висши пазители на реда и т. н. Усещането е, че стоим пред непробиваема стена. Хвърлените камъни на възмущението потъват без звук. Ако викаш много, ще те оклеветят. Ако говориш за морал, ще те направят смешен. Мафиотската среда налага своите "ценности", променя човешкото съзнание, за да харесваме онова, което ни унищожава.

Казаха ми, че по някоя от телевизиите запитали десет деца: "Кои са звездите на България?" "Фолкпевиците..." - отговорили девет от тях. Учителите им са жертви на всекидневно унижение, съсловието гръбнак, което крепи душата на България. Свръхквалифицирани професори взимат по три лева за лекция и правят страхливо път на свирепи бодигардове, бдящи над светилата на мутренско-чалгаджийската цивилизация. Духът и възпитанието са натикани в ъгъла, отделено им е едно парцаливо кътче. Спектакълът, заложил на ниските инстинкти, шества всепобедно. Не вярвам цели девет от десетте семейства, където са отраснали децата, да са поклонници на чалгата. Пет-шест, възможно е. Другите се предават. Отказват се от най-великото човешко задължение - борбата за душите на потомците си. Къде тогава е надеждата?

В десетото дете.

Това не е толкова малко, колкото можем да помислим. Бог бе казал: "Ще спася Содом, ако намеря в него десет праведници." Нищо не очертава по-добре значението на онова, което обединяваме с думите "съпротива на духа".

Да си представим, че сме в град, опасан с пет последователни крепостни стени. Армията на разложението вече е превзела четири от тях. Чалгата гърми вулгарно, стреля се, пликовете с подкупи сами влизат във външни и вътрешни джобове, децата се прехласват по престъпниците; пороят от лъжи и демагогия тече, изсичат се околните гори, измислят се проекти за милиарди, за грамадно крадене, разни типове крещят, че в страната няма свобода, защото таксите, които те събират, нарастват двойно, а не тройно, телевизиите зоват "още една игра за пари, още една, още една, пари, пари, пари...". Смачканите хора гледат и безпомощно си казват: "Виж ти, от цялата работа какво излезе..."

Ала петата стена е все още непревзета. В малкото пространство, което огражда, живее и десетото дете. Всичко зависи от защитата й. Ако падне, нашествието ще ни залее. Чувството за естетика, което отмерва красивото и грозното, вдъхновяващото и омерзителното за душата, дълбочината и порядъка на духовния живот, наследените представи за човешка нравственост, ще потъне в тържествуващия хаос. Несъгласните ще заприличат на седмото, осмото и деветото семейство. Те ще предадат децата си и ще повтарят: "По-добре за тях е да са като всички."

Тук "праведници" е условна дума. Онзи цитат просто ни казва: нищо в този свят не е обречено, докато го отстоява макар и един човек. Всеки от нас може да бъде този човек. Не мисля, че съпротивата на духа означава непременно гражданска активност. Формите й са различни. При комунизма опазвахме душите си с гражданска неактивност, с неучастие, с непроизнасяне на нито една партийна дума, с неръкопляскане, с мълчаливо противопоставяне, с неподдаване на пропагандната атака. Героизъм нямаше, но и не бяхме се предали. Когато се посяга върху твоята душа, върху душата на детето ти, когато хората около теб вдигат ръце един по един, борбата ти не е само лична. Нищо, че се води в твоя дом. Такъв, какъвто си, трябва да те има, за да не потъне цялата духовност на твоя народ като "Титаник". Трябва да покажеш с поведението си - не с думи - на своето дете как се върви срещу течението. Да оцелееш вътрешно под грохота на циничния купон, в дома ти да звучи прекрасна музика, да не забравяш старомодната вежливост, да имаш свои културни и съвсем лични занимания, да презираш дебелащината и безпардонността...

Как е възможно, питахме се някога, да се роди тъпата комунистическа фразеология, след като са живели вече на тази земя Данте и Гьоте, Моцарт и Бах, Рембранд и Микеланджело, сонм велики духове, създали европейската култура? Как е възможно, питаме се сега, да се раждат все нови форми на масово опростачване на хората? Който се чувства, макар и най-скромен наследник на голямата християнска цивилизация, от която произлизаме, би трябвало да следва нейните традиции. Да пази вечните морални устои на народа си. Когато духът ни съпротивлява на примитивното и пошлото, изпълняваме най-важния свой дълг - опазваме в себе си света.