Носят ли пряка вина учителите за неслучилата се реформа в образованието? И каква част от отговорността се полага на официалните им представители - синдикатите? Тези въпроси отново не получиха ясни отговори въпреки шумната риторика около последния тур учителски стачки.

От 2001 г. насам профсъюзите в образованието са почти перманентно в стачна готовност. От това ползата за образованието обаче не е голяма. Нещо повече - въпреки че традиционно се обявяват за реформа, синдикатите на практика стопират всеки по-сериозен опит за промяна. Това поставя под въпрос и ангажиментите, поети от тях при последните протести.



Технология на стачката



Анализът на синдикалните действия откроява три стачни сезона - края на пролетта, началото на есента и края на годината. Тогава се използват заплахи, приличащи повече на изнудване - от това всички ученици да завършат като пълни отличници (май, 2002 г. ), през бойкот на началото на учебната година, до завеждане на куп съдебни дела - срещу МОН и Световната банка (2002 г. ) заради проекта за модернизация на образованието, срещу министрите на финансите и образованието Милен Велчев и Владимир Атанасов - за непокрити плащания за прослужено време и клас квалификация (2003 г. ), срещу главния финансист на МОН, сега главен секретар Димитър Танев - за неплатени пари за транспорт (2003 г. ) и т.н. Осъдени до момента няма.

В сакрално се е превърнало и искането за ръст на заплатите с 20%. Няма протест без подобно настояване, което никога не е удовлетворявано. Постоянното лансиране на проценти има и негативна страна - остава впечатлението, че учителите се интересуват само от възнагражденията си. А това поне на думи не е така. Почти всеки месец лидерът на Синдиката на българските учители (СБУ) Янка Такева повдига въпроса за назначаване на психолози, за по-пълно обхващане на децата, за разширяване на извънкласните дейности. Липсата на резултат при цялата тази активност е странна, освен ако не приемем, че властта е изначално злонамерена към сектора. Обяснението обаче е по-просто-винаги когато започнат да се обсъждат конкретните мерки за решаването на тези проблеми, синдикатите блокират всеки опит за реално преструктуриране на системата.



Бойкотът на промените



Последната стачка, макар и с различни искания, напомня по изнервеност протеста от май 2002 г. И тогава синдикалистите прибегнаха до помощта на президента Георги Първанов, и тогава МОН опровергаваше статистиката за броя на стачкуващите. Протестите тогава бяха срещу опит за промяна, която и днес е на дневен ред - маломерните и слети паралелки.

През 2002 г. стачката пламна заради намерението на правителството да намали с 10% служителите на бюджетна издръжка. Драмата започна още в края на 2001 г., когато управляващите обещаха съкращенията в образованието да се правят само на база демографски фактори. Тихомълком обаче МОН се опита да наложи и още една промяна - за броя на децата в маломерните паралелки. Тогавашният министър Владимир Атанасов се опита да завиши минималния брой ученици в маломерна паралелка от 10 на 12 деца за 1-4 клас и на 14 - за 5-8 клас. Синдикатите изчислиха, че това би довело до закриване на 450 училища, в които има само маломерни класове. След шумен митинг МОН прие междинен вариант - минимумът от 10 деца в паралелка да остане само за малките населени места в граничните и планински региони.

Впоследствие (2003 г.) Янка Такева заговори за още по-ниски минимуми за паралелките в малки селища - 8 деца, както и за необходимост от назначаване на 35 000 нови учители - психолози, социални работници, преподаватели по компютри, език. От синдиката нееднократно са заявявали, че системата е оптимизирана до максимум.

Обратното твърдят в МОН. Сега министър Даниел Вълчев предвижда до 20% годишно съкращение на 5500-те маломерни и слети паралелки. За целта отново ще се подготвя стратегия за преструктуриране на системата. Такава се чакаше и през март 2002 г., но не се появи.



Диференциация или привилегии на калпак



Двусмислено е и желанието на синдикатите за въвеждане на диференцирано заплащане на труда, съобразено с качеството на работа. Янка Такева хем подкрепя тази идея, хем се обявява против методите за външна оценка на работата на учителите. Показателен за това бе бойкотът на разработваната от МОН рамка за инспектиране на училищата. Документът бе първият по-сериозен опит да се въведе регулярна оценка на преподаването, за да бъде създаден неформален рейтинг и да се открият слабите места. Стратегията предвиждаше ежегодно инспектиране на директорите, оценка на учителите на всеки 3 години и на цялото училище - през 4-годишен период. Оценката на училищата например трябваше да се прави по множество показатели - демографски и икономически статистики за региона, материална база и учебни пособия, персонал, статистика за присъствието на учениците, постиженията им, отношение към преподаването, учебна документация, контролна дейност и др.

Синдикатите обаче се хванаха за отделни критерии и стопираха пилотното експериментиране на стратегията, което трябваше да констатира и отстрани възникнали проблеми. Те оспориха анкетите с ученици и родители и предвижданата самооценка на учителите, защото са субективни.

Стремежът за привилегии на калпак и избягване на критерии за качество пролича и при "любимата" победа на синдикатите, която те не пропускат да изтъкнат - извоюваната добавка от 0.8% към месечните възнаграждения за квалификация. Сумата, която се събира за един учител в рамките на годината, е нищожна и на практика не стига за цял квалификационен курс. Нито синдикатите, нито МОН положиха усилия за обвързване на тези пари с конкретни потребности от подобряване на уменията.

Не без помощта на синдикатите бе блокиран и първият опит на МОН да даде повече правомощия на директорите за определяне на необходимия персонал и минимум часове, които трябва да покрива всеки учител. В момента държавата е регламентирала твърдо почти всички показатели, от които зависи финансирането на системата - колко точно часове трябва да вземе всеки учител, каква численост на персонала се полага и др. Това редовно се сочи като доказателство за свръхцентрализираност на системата. Миналата година МОН се опита прехвърли върху директорите отговорността - те сами да решат дали да работят с по-малоброен и по-натоварен персонал, но със съответно по-високи заплати. Документът изобщо не бе популяризиран, нито идеята - тествана на практика. Нещо повече - синдикатите и просветният министър Игор Дамянов подписаха, меко казано, странен колективен трудов договор за отрасъл "Средно образование". Документът на практика връзва ръцете на образователния министър да провежда политика в сектора. Договорът, който ще е в сила до 1 юли 2006 г., изисква от министъра да не завишава действащите нормативи за определяне броя на учениците и децата в паралелките и групите, нито за задължителна преподавателска работа, да не намалява норматива за численост на персонала, а часовете на класа, освен за допълване на преподавателския норматив, да се използват и за запазване на щатните места на застрашените от съкращение учители. За каква реформа говорим тогава?

В списъка със синдикални успехи трябва да се включат още няколко придобивки - сериозният ръст на учителските премии за 24 май, 15 септември и Коледа от 2003 г. и извоюваното двукратно повишение на добавката за прослужено време - от 0.8 на 0.9%, а впоследствие и на 1%. СБУ претендира и че е извоювал допълнителните 130 млн. лв., дадени тази година за образование. Парите обаче бяха отпуснати след заплахата на "Новото време" да бойкотира бюджет 2005 и на практика бяха предложени от него.



Управленско мълчание



Не може да се отмине и фактът, че МОН също помага на синдикатите да блокират промените. Традиционната му тактика е мълчание и потайност, а така реформа в чувствителна област като образованието не се прави. Това отдавна е превърнало синдикатите и в монополисти над статистиката - за отпадащите ученици, за резултатите на децата при различни международни проучвания, за броя на лекарските кабинети и прочие. Колкото и съмнителни да са част от данните, по-добре с тях, отколкото без нищо.

На фона на всичко това още отсега е ясно, че консенсус между МОН и синдикатите е трудно да се постигне. Хубавото на последната стачка е, че все повече взе да се чува гласът на учителите - на онези, които бранят статуквото и говорят само за заплати, и на онези, които са готови да подкрепят промените, които ще са болезнени, но ще доведат не само до по-добро образование, а и до по-високо заплащане. Не за всички. За по-добрите.