Предимство и проклятие на финансите е постоянният сблъсък с проблемите и реалностите на отрасли, човешки дейности и съдби, от които банкерът по правило нищо не разбира (или има наивните представи на лаик), но се налага да решава. Лесният избор за финансовата институция е да дезертира от проблема и да остави клиента да се бори с проблемите си както намери за добре. И понеже банките се движат от едни и същи правила, решенията им рядко се различават. Откажат ли ти някъде кредит, най-вероятно ще ти откажат и навсякъде другаде. Така се появяват



изолираните отрасли,



които практически нямат достъп до кредит или получават значително по-трудно и по-малко от дела им в брутния вътрешен продукт на страната, да речем. Влошените условия на финансиране естествено забавят развитието на засегнатите предприятия, допълнително увеличават браншовия риск. Обект на този кредитен остракизъм често се оказват особено чувствителни за националната икономика отрасли. А най-тежък е проблемът с финансирането на селското стопанство. При 10% от брутната добавена стойност аграрният сектор има едва 2.27% от кредитите и не повече от 5% от инвестициите (спекулативните покупки на евтина селскостопанска земя са финансово вложение, а не инвестиция в аграрния сектор). Всъщност



аграрният кредит е анатемосан



от търговските банки. Онези 355 млн. лева, с които банките все пак са кредитирали селскостопански предприятия (към юни 2005 г.), приблизително съответстват на годишния обем на публичната подкрепа за сектора по САПАРД и програмите на държавния фонд "Земеделие". Ако отчетем, че средната продължителност на един инвестиционен проект надхвърля година и по-скоро доближава две, излиза, че банковият кредит недостига дори за междинно финансиране на онази част от проектите, за които е сигурно, че ще бъдат покрити от публични фондове. Още по-безнадеждна е ситуацията в оборотното кредитиране на земеделието. То е отрицателно, защото нетната позиция на банките към селскостопанските предприятия е пасивна (вложените от агропроизводители пари в банки са повече от всички получени от тях кредити).



Земеделието се топи



още пред прага на Европа, където го чакат само нови балтии. През първото полугодие на 2005 г. добавената стойност в сектора е намаляла с 5.2%. И понеже цените на продуктите му са се увеличили за този период с близо 2%, реалното свиване на отрасъла гони 7%. И причината за това не е в "лошите банки", а в липсата на предвидима стратегия за сектора. Насърчителните програми са важни, но не компенсират липсата на оперативна селскостопанска политика. Планирането на производството, продуктовата стратегия и пласментът на продукцията са оставени на въображението на самите земеделски производители. Не съществува такова нещо като планиране на междуотрасловите връзки, за да знае производителят за кого произвежда, кой ще изкупува продукцията, на какви цени. Всички рискове са стоварени върху финансово несъстоятелния земеделски производител. Едва ли има друга страна с толкова



драстично дилетантско управление



на аграрния сектор, а поради това всеки институционален инвеститор и кредитор бяга далеч от него. И не случайно неотдавна шеф на банка в челната десетка ми довери, че от общо три земеделски кредита за последната година само един бил редовен. При това състояние на финансова изолация в този сектор капитал нито може лесно да се вложи, а още по-трудно е да се деинвестира. Рискът вдига граничните прагове за инвестиции в отрасъла. Икономиката често се оприличава на система скачени съдове, чието общо равновесие се регулира от междуотрасловото преливане на капитали с посредничеството на финансовия сектор. Високите рискови прагове обаче правят



балансирането невъзможно



Получава се така, че изолираните отрасли могат да разчитат на приток на капитал само при екстремално високи норми на печалба, които да компенсират риска от вложението. Казано по друг начин, за да функционира изолираният отрасъл, цените на продукцията трябва да са здраво надути със свръхпечалба, покриваща високия отраслов риск. За липсата на работеща селскостопанска политика ще си платим всички. Не е трудно да прогнозираме, че цената на храните у нас трайно ще надхвърли средноевропейската. Вносът не е изход, той също се оскъпява от транспорта. Единственото решение на този проблем ни показа епичната френска битка в Брюксел. Прехраната на нацията е проблем на цялото общество, а най-евтиният начин да се плати цената е поемането на свръхриска на земеделието от публичните фондове, а това изисква обществена система за изкупуване, планиране и управление на производството. По френски или ако предпочитате, по американски модел.