Поводи за горното заключение има много и отдавна. Чашата преля навръх Коледа, когато от една бензиностанция на средата на нищото си купих "Амели Пулен" за 3 лева. Само три години по-рано филмът на Жан-Пиер Жьоне бе колекционерска рядкост. Имаше две фестивални прожекции у нас пред претъпкани до пръсване зали. В съществуващата тогава държавна фирма "София филм" се пазеше едно-единствено копие на DVD, от което "Амели" впоследствие се прожектираше по кината (копие на лента изобщо нямаше) и което съм държала в ръцете си за кратко под най-страшни клетви за конфиденциалност. И сега изведнъж - DVD за 3 лева. Не 3 лева за 24 часа наем във видеотеката, а 3 лева на "ЛУКойл" за лукса да го притежаваш!



------

За пръв път оплакахме кварталния видеотекар и неговото дюкянче в средата на 90-те, когато пиратските касети без обложки бяха низвергнати и на пазара се настани една компания-монополист, чието име не е толкова важно (няма да й правим реклама, я). Тя беше подкрепяна от пазителите на интелектуални права, касетите й - тогава DVD нямаше - бяха с кристално качество и благодарение на драконовския си подход почти успя да ликвидира незаконните си конкуренти.

Десет години по-късно въпросната фирма е загубила монополното си положение, но дребният бизнес в бранша продължава да замира по други причини.



В конкуренцията на 50 кабелни канала и безплатен даунлоуд



от интернет шанс имаха единствено големи и лъскави видеотеки с много и качествено предлагане, кафенета и денонощно обслужване. Класическата видеокасета постепенно би отбой пред настъпващия дигитален формат.

Да, ама съвсем безплатен обяд няма. Свалените DivX файлове позволяваха да гледаме на компютрите си филми, които никога не се появиха по родните екрани, обаче качеството на картината и звука бе в общия случай ужасно, а субтитрите - не винаги дело на най-грамотния преводач. Освен това бат' Бойко ги погна фрий-сървърите и макар да не успя да ги изкорени, предлагането чувствително понамаля.

Онова, което не може да се получи безплатно, обаче може да се купи евтино - само търсене да има. Това проумяха носителите на права за разпространение на филми у нас. И за да не ги споходи съдбата на фалиралите квартални видеотеки, те прибягнаха до популярната концепция "всичко за 1 лев".

Всъщност левовете са 2-3, така е и в споменатите магазини, но идеята е ясна.

Изниква логичният въпрос:



как тогава видеотеките продължават да съществуват?



При тях цените останаха непроменени: 3 лева наем за най-горещите заглавия, 2 лева за малко по-старите, 1 - понякога и по-малко, в рамките на разни промоции - за тези на доизживяване. Срещу тази сума получаваш правото да гледаш филма веднъж, два-три пъти най-много, ако си маниак - колко пъти да го гледаш в рамките на едно денонощие?

Отговорът е прост: само във видеотеките могат да се намерят филмите на "мейджърите". Компаниите "Уорнър", "Кълъмбия Трайстар", "Фокс" и "Буена Виста", чиито представители у нас са "Александра филмс" и "Съни филмс", делегират правата за дистрибуция с ясни - и драконовски - договори. Единствените носители на тези права са лицензиантите и те нямат право да ги преотстъпват на никаква цена. Единственият начин да гледате "Хари Потър" ("Уорнър"), "Титаник" ("Фокс"), "Хрониките на Нарния" ("Дисни", подразделение на "Буена Виста"), "Матрицата", "Гладиатор" или "Армагедон" е да отидете във видеотеката и да си го наемете. Е, когато филмът стане достатъчно стар, ще ви го продадат достатъчно евтино - по програмата "sell through". Но цената



и в този случай няма да падне под 10-15 лева



Просто има някакъв хигиенен минимум. Мейджърите затова държат лъвския пай от пазара, защото налагат свои правила, а не се подчиняват на чужди. На този пазар обаче има много - и своенравни - независими продуцентски компании. Те продават филмите си "на парче" по кинобазари и фестивали. Даваш 10 000 или 50 000 долара за правата и, в общи линии, си вееш байрака - единственото условие е да спазваш законите на съответната държава. И понеже онези, които са ги платили, в повечето случаи не са радетели за чистото изкуство и развитието на малкия бизнес у нас, те гледат да си ги избият по най-бързия и безболезнен начин. Това става как? С количество.

Ето така, като не могат да пласират 15 или 20 хил. копия от филма си чрез видеомрежата, фирмите съзират звездния си миг в обеднелите вестници и списания, които всячески се чудят как да привлекат и задържат вниманието на читателя.

Въпросът с правата на независимия филм се урежда лесно -



носителят на правата всъщност не продава тях,



а просто известен брой копия от филма си... И понеже количествата са огромни, пада и цената на тия копия. Цената на носителя на едро е около 16-18 цента, тази на записа е нищожна, субтитрите в повечето случаи са готови от предшестващо кино- и видеоразпространение...

По-доходно е дори от това да продадеш филма за тв излъчване. И сметката излиза вярна за всички. Читателят-зрител получи възможността да придобие - на цени от 2 до 3 лева - "Трафик", "Лолита", "Апокалипсис сега" и други безценни произведения на седмото изкуство. А вестникът доби функциите на амбалажна хартия - обвивка за друга, по-търсена стока. Прогнозата на колегата Емил Спахийски отпреди два месеца, че скоро ще започнат да влагат петолевки, за да си продават вестниците, е факт. "Виж талона в диска, спечели суха пара!" - крещят първите страници на вестниците.

Разбира се, алтернативната филмова дистрибуция



не беше революция, а еволюция



- не стана отведнъж. Първото издание, което започна да влага DVD-та преди година и половина, беше специализираното "DVD-мания", което излизаше с подкрепата на една от двете основни компании в бранша "Съни филмс". То струваше 6 лв. и предлагаше качествена селекция от филми. В последвалата пазарна надпревара обаче цената се оказа твърде висока - и списанието издъхна.

Първият вестник, който се престраши да вложи DVD, беше "Стандарт". Стартът беше летящ - четиричасовата режисьорска версия на "Апокалипсис сега" срещу 2.50 лв.! Към днешна дата с вестника бяха пласирани над 30 филма, като последният бе "Наистина любов".

Почти веднага в далаверата се включиха жълтите издания "Уикенд", "Шок" и "Папарак". По сергиите можеше да се видят хора, които



очевидно не са в таргет-групата на Ивана и "Сигнално жълто",



но изкупуваха таблоидите на кило. Много ясно - заради филми като "Догма", "Комарджия" и "Мисията". Наглостта на жълтата преса стигна дори до тиражирането на 2 филма върху един диск - срещу скромните 3.50 лева. Заглавията са от стар пакет на "Мирамакс", закупен от силната някога, но със затихващи функции компания "Айпи видео".

Позакъснелите опитаха "авторски" подход - "24 часа" например предлага само български филми от златния фонд на филмотеката, а "Новинар" - детска селекция. Фирми като "Биг Бенг", които разпространяват главно европейско арткино, пускат заглавията си по кината паралелно с разпространението им в списания като "Едно", "Интро", "Hi-Fi" и т.н.

Дори и вълнението, предизвикано от филмите, обаче не успя да генерира чак такъв интерес към изданията. Вместо бракуваните бройки да събират прах, находчиви търговци започнаха да препродават дисковете самостоятелно (същото се случи и с книгите, предлагани от някои вестници). Което по закон е забранено и води до спестяване на ДДС, касови бележки и т.н. детайли, които не касаят филмовия бизнес.

За утеха на истинските киноманиаци и ценители може да послужи единствено фактът, че качеството на тези копия, макар и по-добро от повечето DivX-ове, е съмнително. Обложките пък са като отпечатани на циклостил. Т.е. разочарован ще остане онзи, който е скъп на брашното и евтин на триците. Да гледаш "вестникарско" DVD на екрана на компютъра си - иди-дойди, но ако имаш домашно кино Denon, например - ще се наложи да купиш същото на 10 пъти по-висока цена. Усещането е десетократно различно и вярваме, за всеки влак си има пътници.