"Би могло да се предположи, че пръснатите им из всичките им училища и църкви гръцки духовници, в чиито ръце била съсредоточена голяма част от гражданската и духовната власт, ще окажат силно влияние върху селското население, но се получило тъкмо обратното, което свидетелства за удивителното единство на българския народ - единство, което може да бъде проследено от най-ранната му история и на което вероятно е съдено да го изведе в първите редици на нациите."

Джеймс Бейкър, "Европейска Турция", 1877

Маса традиционни наздравици се вдигнаха в новогодишната нощ, драги сънароднико, но гъмжеше и от нетрадиционни. В последните най-често се говореше за еврочленство.
Усещам, драги сънароднико, че това те пълни със сложен коктейл от чувства - в диапазона между надеждата, безпокойството и трепета на първокласника. И при мен е така, признавам си.
Ти дори (по мои скромни наблюдения) и новогодишната канонада проведе малко по-различно от друг път. Тоест - артилерийската ти подготовка леко куцаше откъм интензивност и децибел, за сметка на усложнения рисунък при илюминациите и фойерверките.
Бравос, драги сънароднико!
Прекрасно е, дето бабаитската оглушителност със законни и незаконни пушкала отстъпи малко пред пъстротията на небесните фишеци. Дали Европа има връзка с това, не бързам да вярвам, но факт е, че по-напредничавите хора дирят по празник известна изисканост и при пукотевицата. А гръмовното "бам-бам" до ушите престава да е най-верният израз на самобитна хармония и национална творческа потентност.
Както и да е, при всеки предстоящ ортаклък между малък беден и голям богат

има взаимни подозрения

Богатият подозира, че в такъв ортаклък бедният ще стане по-богат само ако той, богатият, стане по-беден. Освен това по природа е недоверчив към бедни, защото, докато уговаря съдружието, само възпитанието го спира да задава непрекъснато един парещ и неудобен въпрос: "Ако те бива толкоз, колкото твърдиш, що си беден тогази, бре аланкоолу?"
А бедният му отвръща със същото. Бедният подозира богатия, че нещо ще го мине. Щото си е изградил тъжна философия - че все някой някого минава в този свят, и той затова се дели на богати и бедни. Пък понеже той е беден, а богатият - богат, то вторият очевидно е натрупал недостижим опит в минавките. Най-често при такъв ортаклък бедният смята, че богатият всъщност го гласи за аргатин или роб, а междувременно го залъгва с разни кооперативни тинтири-минтири.
Ех, драги мой сънароднико. Обективността изисква да признаем, че известно основание за такива подозрения имат и двамата. А понеже си схватлив, няма да ти идентифицирам ролите в този предстоящ ортаклък, аз и ти сами си ги идентифицираме всеки ден.
Но ще се обърна дискретно към тебе със следния призив.
Загърби малко подозренията и увеличи работата.
Убеден съм, че ти предстои висока историческа рипня. (И на мене покрай тебе.) Убеден съм, че ще се справиш. Убеден съм, че заслужаваш. Убеден съм, че след десет години от тези сегашни роли няма да има и следа, или че следата ще е само исторически забележима.
Потърси извор на идентичност и самочувствие не в митологичната романтика или кахърното: "Бате, дай малко бе", а в реалистичните граници на собственото можене.

Драги сънароднико,

Ти не си най-великият продукт на тази планета. Твоите планини не са най-високите, твоите герои не са най-героичните, твоите мъдреци не са най-мъдрите. Твоите езера не са най-езерните, твоят боб не е най-масленият и твоето кисело мляко не е тайният знак, пред който ошашавеният свят ахка изумено и развързва кесии и сърца, докато те тупа братски по рамото.
Няма таен знак за мирово превъзходство - ни гюлово масло, ни царичински кристал, ни Байкушева мура и надпис на хан Омуртаг. Всички на тази земя си имат подобни работи - едни повече, други по-малко от тебе. Но твоите неща са си уникално твои, това съм съгласен. Както и твоите способности. А способностите си трябва да доказваш всеки ден и тепърва - дали, като направиш по-добри обуща, дали, като надвиеш света на шах, дали, като накараш сърцето на империята да цъка край алеи, които си опаковал в оранжево...

Драги сънароднико,

Ти не си и най-нещастният страдалец на тази планета. Нищо, че много обичаш да се чувстваш такъв. Няма по-противен хленч от рефрена "тая скапана държава". В която няма закони, в която властта са превзели отдавна комунистите, ченгетата, фашистите, вратовете, бездарниците, педерастите, турците, циганите и всички, които не ги мързи колкото мен.
Щото и в най-скапаната държава, и в най-скапания град, и в най-скапаното село човек, ако не е скапан, може да премести две тухли. И после още две. Та поне зимникът му да е единственото нескапано нещо по тия ширини. Така, зимник по зимник, току-виж от скапаната държава някога станал дворец.
Ти си държавата. Тоест, ако тя е скапана, значи си скапан ти. Съществена, носеща част от тази скапаност.
Ако е тъй, беж по-бързо от тука, само така ще й помогнеш, друже.
Но понеже знам, че и да се врътнеш из двата полюса, описани по-горе, човек трудно ще те намери там задълго; просто не си глупав, то се присъединявам към Бейкър (виж епиграфа).
Присъединение му е майката.