Може би последната илюзия, с която ни предстои да се разделим, е собственото ни несамоуважение, с представите ни, че сме нищо и никакви, че липсата на всякакво национално самочувствие ще продължи вечно... С илюзията, че нищо не зависи от нас, че всичко е в ръцете на великите сили... Ако не всичко, то част от съдбата ни е под властта на собствената ни воля, но много малко правим да сме народ с характер и принципи.

Моментът е много особен и собствено важен - България не е окупирана, а е разграбена, България не е във война, а умиращите бият по численост новородените, в България не се води гражданска война, но децата й бягат от родителите си като от чумави... За западните хуманисти, блюстителите на гражданските права, бяхме интересни, докато падне Берлинската стена. Днес си имаме правова държава и всякакви права, но сме далеч от правовите порядки на залязващия Запад.

Ние все още сме задният двор на подредената, уредената, социално уравновесената евровитрина... И там ще си останем - складово помещение за всякаква духовна измет и за опасни за социалния мир етнобоклуци. За да се окажем в това наведено положение вместо в родителските ръце на великата буржоазна еволюция, ни пуснаха между юмруците на великата гангстерска революция... Оказа се, че не континенталните правила, а отвъдокеанската безскрупулност измести или по-скоро измете онзи вехт морал, от който бяхме отвратени. Отвратени, но не като негови поколенчески преносители, а като зрители на порното между малката и голямата правда...

Къде е днес голямата правда? Лицемерието на казармения социализъм бе заменено с каменното лице на безпристрастния цинизъм. Европейските ценности се оказаха грижливо огризкани остатъци от духовната трапеза на Старата госпожа. При това тя продължава да бъде загледана в значително по-младия и по-яко въоръжен каубой - краварчето, който с просташка безцеремонност гази с ботушите си градината с орхидеите и непрекъснато се уригва на кока-кола...

Вместо десетте божи заповеди демократите от всички страни ни внесоха за преглъщане десетте безбожни правила: бързо действай, не се замисляй, не скърби, не съчувствай, граби, пръв го грабни, разкажи му играта, стреляй без предупреждение, ритай го, докато спре диша, ако спре да диша, пак го ритай, изяж го, за да не бъдеш изяден, силният има право, животът е животно, да живее правото на безправието!

От идеологическия концлагер на съветския социализъм ни вкараха в концлагера на светата икономическа инквизиция... На кого да се уповаваме днес? На по-хуманния космически ред на хуманоидите? На по-праведния от Чичо Сам дядо Господ? Пред вселенския патриарх или пред вселенската кукумявка днес да се разкаем и да поискаме прошка, че сме грешни, защото сме се родили нормални люде, а не нормални людоеди...

Тук, на Балканския полуостров, древните са измислили демокрацията, от която все още на дело сме лишени. Защото демокрация без действащи за всички правила е само демонична маска на перфидна диктатура.

Ако елитът на обединяваща се Европа не преоткрие себе си, а продължи да пропада по пътя на безмозъчната си консумативност, на необузданата алчност за печалби, ако не преоцени съзнателното си поведение, Старият континент ще спомогне на лавината на бясното бързане да унищожи света.

Не само морално, но и материално, защото моралът не може да изяде морала си, докато материята е способна да се самоизяде. И само бедните духом днес нямат очи да видят изгрева на мрака.

Може би наистина Европа е вече друга - обединяваща се, присъединителна, приятелска, загрижена за своите събратя по съвремие. Казват, че Брюксел не иска нищо от нас, а ние сме били вдигнали по кучешки очичките нагоре - в очакване нещо да ни подхвърлят. И твърдят, че ни го подхвърлят, но то, преди да стигне до «голите и босите», бива схрускано още във въздуха от вълчата класа на политическите ни съотечественици.

Тъй или инак България вече е поела по своя "страшен", но не толкова "славен" път към днешна Централна Европа. Той е съдбовен за следващите поколения българи. За нас, рожбите на прехода, е поредното изпитание. По скепсис и по надеждност.

Многопартийните ни елити отдавна са евакуирали децата си оттатък Дунава, т.е. те вече са извървели добросъвестно своята част от пътя. Остава и ние, редовите пантелейпътници, които караме по каплите на едната добросъвест, вкупом да го изминем.

Всъщност къде отиваме?