Живка е на 31 години, православна християнка от Бургас, Али - на 28, мюсюлманин от Пакистан. Ако се бяха родили само десет години по-рано, може би никога нямаше да се запознаят. В ерата на интернет обаче няма невъзможни неща. След четиригодишна онлайн-връзка двамата решиха да се съберат в семейство. Вече живеят в Пакистан, в родния град на Али Фейсалабад. Живка е едва шестият българин, който официално се е сдобил с разрешение за постоянно пребиваване в ислямската държава, където има военно управление. До сватбата си обаче двамата са минали през толкова перипетии, че спокойно могат да напишат сценарий за филм.

Преди да се запознае с бъдещия си съпруг, Живка е служител в спедиторска фирма. Никога през живота си не се е докосвала до компютър. Дори не знае какво е чат и как се влиза в него. Али пък е магистър по компютърни технологии. Работи в семейния аптечен бизнес на родителите си.

Животът на двамата се обръща на 1 декември 2001. Приятелки водят Живка в интернет-клуб в Бургас. Операторът на залата й показва как да влезе в един от международните чат-канали и как да си намери събеседник. Живка заговаря първия ник, който вижда - D-pearls. Смятала просто да си потренира английския, но разговорът продължил дълго, уговорили се пак да се засекат отново. И така ден след ден, докато от "просто чат" нещата преминали в силно увлечение. "Направи ми впечатление, че



говори доста смислено, с дълги умни изречения,



при това на много добър английски", споделя Живка. Али пък добавя, че изпитал нещо силно към нея още при първия им разговор. Той имал и други приятели в чата, но единствено с българката не му доскучавало да общува дори и продължително време.

Почти цялата коледна нощ на 2001 Живка прекарва пред компютъра в клуба в разговори с пакистанеца. Разказвали си един за друг, разменили си снимки. А на сутринта той й се обадил у дома. "Вече го чувствах близък и му имах пълно доверие. Осъзнавах, че друг като него надали ще срещна в живота си. Но той първи си призна, че ме обича", разказва тя. Започнал да изпраща в електронната й поща писма, пълни със сърчица и целувки. Пращал и колети. Оказало се, че пощенските услуги в Пакистан са три пъти по-евтини от България.

И двамата старателно криели един за друг от своите родители. Живка обаче признала на няколко приятелки. Всички я съветвали да се откаже. Казвали й, че в такава връзка няма бъдеще. И почти успели. Али обещал, че ще направи всичко възможно да дойде в България, за да се видят. При всяка молба за виза обаче получавал отказ. Един летен ден на 2002 й се обадил, за да обясни, че няма никакъв начин да се срещнат у нас. "Това ми дойде в повече. Казах му, че не искам вече да ме търси и му затворих телефона.



После се опитах да го забравя."



По това време Живка е вече екскурзовод в Слънчев бряг. Работата с туристите я поглъщала изцяло и почти не й оставало време за мрачни мисли около неосъществилата се любов. Три месеца Али действително не я потърсил. Но не защото вече бил безразличен към нея. През това време обмислял всякакви варианти, за да се срещнат.

Един топъл октомврийски ден, когато Живка развеждала англичани на селски туризъм в Стара планина, мобилният й телефонен номер отново бил набран от далечен Пакистан. Али дори не споменал, че е засегнат от последния им разговор. Говорил с нея така, сякаш са се чували през цялото това време. Предложил й среща в трета, неутрална държава. Решили това да са Обединените арабски емирства. Идеята била всеки да пътува самостоятелно дотам и да се срещнат на самото летище в Дубай. Живка веднага издирила туристическа агенция, специализирана в бързото издаване на документи и визи за ОАЕ. Първоначално й обещали виза за пет работни дни. Петте станали десет, после още толкова. Накрая получила отказ. Али впрегнал всичките си възможни контакти, за да уреди виза от посолството на ОАЕ в Исламабад. Там му обяснили, че не позволяват на сами жени да пътуват до тази арабска държава. Планът ОАЕ отпаднал. Нямало как да се срещнат и в Европа. Европейските държави пък трудно издавали визи за пакистанци, наплашени, че тъкмо пакистанци са много от участниците в различни атентати по света.

Али и Живка минали към вариант Турция. Но и турските власти отказали виза на Али. После пробвали пътуване до Малдивите, до Малта. Но все нищо не се получавало.

Едва през 2004 година най-сетне късметът им се усмихнал. Али открил в интернет



малка обява, пусната от столицата на Шри Ланка -



Коломбо. Семейство на будистка и мюсюлманин предлагало една от къщите си под наем, при това на изключително ниска, дори и за българските разбирания, цена. За двуседмичен престой там трябвало да платят само $93. С цената на самолетния билет до там - 480 евро, вариантът за първа среща на влюбените в тази екзотична държава излизал наистина доста изгоден и за двамата. Али трябвало да я чака в Дубай.

На 17 октомври 2004 тя поела към Турция, откъдето хванала самолет за Дубай. Полетът до Шри Ланка бил в 3.30 през нощта. Половин час преди това Живка вече била на изходния коридор за самолета, но Али така и не се появявал. Тя помислила, че той въобще няма да дойде. Само като се замислила, че колегите й ще се окажат прави, изпаднала в нервна криза. И в този миг буквално от нищото изскочило едно момче, което я поздравило. "Аз даже не помислих, че това е той. На живо изглеждаше съвсем различно. Но в мига, когато ми каза името си, се успокоих. Всъщност оказа се, че той не ме беше излъгал за нищо."



Коломбо ги посрещнал с рекордна 36-градусова жега.



А на летището стояло едно момче с табела, на която пишело Zhivka. Това бил техният гид от американска доброволна организация, който имал за задача да ги отведе до наетата от тях къща. Домакините се оказали много мили хора. "И до днес помня името на жената - Омаянга Обейсикада. Тя ни посрещна, настани ни и ни остави сами в цялата къща, където можехме да ползваме дори и телефона", разказва Живка.

Коломбо се оказал един доста евтин и гостоприемен за туристите град. Цените на стоките били по-ниски дори от България, а на пазара можели да се намерят екзотични плодове и зеленчуци, невиждани у нас. В автобусите пък имало традиция местните хора да отстъпват местата си, ако се качи чужденец.

За двете седмици, прекарани там, влюбените Али и Живка преценили, че могат да живеят заедно. Но по-трудното тепърва предстояло. Те трябвало да разкрият връзката си пред своите родители. Докато Живка се притеснявала, че в патриархалния свят на Али думата на родителите е закон, който може да им попречи да живеят заедно, се оказало, че по-голям проблем са нейните, а не неговите родители. Майката и бащата на Али решили да не пречат на щастието на сина си. А през апартамента на Живка се изредил целият й род, за да я отказва от тази сватба.

След връщането си в България Живка си купила видеокамера, която специално заради нея монтирали в един от интернет-клубовете. Чрез нея за първи път бъдещите й свекър и свекърва Мохамедамин и Абида



я видели на живо и разговаряли с нея



Казали й, че я приемат като собствена дъщеря и я очакват в Пакистан. Абида била много красива жена с дълга черна коса на плитки, с елек и добре гримирана. От САЩ пък се обадила сестрата на Али, която живеела постоянно там, след като спечелила зелена карта. Всички се държали много мило с българката.

През март 2005 Живка пътувала до Букурещ, за да подпечата визата си за Пакистан в тамошната мисия, която обслужва и България.

Полетът на Живка от Истанбул до Карачи е на 17 април 2005. Али я чакал на летището и дори уредил бързо да премине през всички процедури, които една държава под военно управление въвежда за сигурността си. В Пакистан не е прието жена да се ръкува с мъж, това било първото нещо, което Живка трябвало да научи. Иначе й направило впечатление, че жените не ходят забулени, че всъщност твърде малко от хората там са религиозни фанатици.

Семейството на Али притежавало огромна къща с много стаи, в които живеели двамата му братя със семействата си. При първата им среща бащата на Али поставил ръка върху главата на Живка, което било знак, че тя вече е част от семейството им. До сватбата бъдещата булка спяла в отделна стая. Тържеството било извършено в тесен семеен кръг на 23 април. Двамата младоженци направили сватбено пътешествие до най-големия планински курорт на Пакистан - Мъри, строен някога от английските колониалисти.

Макар 75% от жените в Пакистан да не работят, Живка предпочела да не стои безцелно у дома. В момента тя е преподавател по английски в частен център. "В началото ми беше много смешно, защото всичките ми студенти мислеха, че английският е официален език в България". Али пък казва, че лично се е убедил колко малко хора владеят този език. Едва след сватбата нашите власти му дадоха виза и за Нова година младото семейство бе в Бургас.