Ищван Сабо сътрудничел на тайните служби в социалистическа Унгария, съобщиха вестниците. Ако се извърти това по по-народен начин, излиза, че световноизвестният режисьор сам си признава в интервю, че е бил нещо като доносник. В свое оправдание заявява, че така "спасявал" приятел, изпаднал в смъртна опасност след унгарските събития от 1956 г., като баламосвал службите с пустословни доклади.
Кой е приятелят, режисьорът не уточнява.
Не звучи чак смайващо, но е неприятно. Големият кинаджия спечели "Оскар" за великия си филм "Мефисто" с Клаус Мария Брандауер в главната роля. А преди това, още като студент, е давал и подписвал сведения, касаещи други хора, без тяхно знание.
Тежестта на името Ищван Сабо е такава, че по-скоро агентите могат да потърсят обществена реабилитация чрез него, отколкото той да си докара омаскаряване.
И все пак, все пак...
Културните съзидатели, причастни към работата на службите, можем да разделим по няколко показателя.
Единият възможен дележ е кому служат - (не с творчество, там е ясно, че на вечността, а с паралелната си, така да го кажем - активност.) Джордж Оруел например доносничел за писатели с леви убеждения на английските тайни служби. Според победилата днес идеология е "правилен".
А Сабо, както и известни наши имена (спомняте си списъците), излиза не съвсем "правилен".
Има и творци, превъплътили се в различни ипостаси - от "неправилни" в "правилни", та до жертви - като покойния ни писател Георги Марков.
Вторият възможен дележ е между такива,
за които се докладва, и такива, които докладват
Хемингуей е бил сред първите. Него привеждат и като пример за един прочут и весел лаф: "Ако сте параноик и страдате от мания за преследване, това не значи, че наистина не ви следят."
Брадатият Хем е бая преслушван от американските тайни служби, особено към края на живота му. Някои твърдят, че това има връзка със самоубийството на писателя, но то е друг разговор.
Йосиф Бродски са го пасли здраво службите в СССР; той отрано се изявява като гнил винт на Системата. По-късно, вече емигрант в САЩ, драговолно си предлага помощта на "правилната" служба - ЦРУ, във връзка с политемигранти от Съюза.
Има и още много възможни дележи между причастните към службите творци - на кадърни и некадърни например, както и на такива, които действат по убеждение, и на стимулирани от облагите.
Можем да ги разделим и на доносници от долнопробен тип, които топят, и на такива, които са увъртали, заблуждавали, мързелували или пък благородно помагали на държавата си, предотвратявайки атентати и криминални престъпления.
Можем, но по-добре да се върнем към втория дележ, защото иначе рискуваме да не напреднем в тази сложна тема.
Винаги са ми били по-симпатични тези, за които докладват, отколкото тези, които приготвят сведенията. Без оглед на правилността или неправилността на каузата. Съзнавам известната ограниченост на подобна позиция, но ми е късно да я сменям. Освен това ми харесва, вероятно защото отговаря на устойчиви морални архетипове. Например засукания от дяда Вазова образ на "тоз издайник грозен", или на вечния Христов спътник Юда Искариот.
Наивност? Може би. Но при архетиповете е така.
И днес се срещам с колеги-писатели, за някои от които подозирам, че са сътрудничели на службите, и с други, за които го знам. Не говорим за това - тези тайни се охраняват горе-долу колкото гей-секретите или масонските заседания.
Лишен съм и от любопитството на изследователя - не съм си потърсил досието, за да видя кога, кой и какво. Има моменти, когато съм в състояние да изпитам известно съчувствие към обременените с тия тайни - защото те тежат и изгърбват носача си като раници. Освен това по лично мое наблюдение въпросните тайни притежават още едно интересно свойство - много пропиват.
Не че всички агенти са пияници,
и не че всички пияници са агенти, но има такава зависимост.
- Какво правиш сега, когато срещаш комшиите си, които са те следели? - попитах веднъж известния немски българист Норберт Рандов.
Направих го, след като ми разказа, че си е чел досието от ЩАЗИ. Където се оказало, че няколко негови съседи са изписали неколкостотин страници - кой идва у тях, с каква прическа, с каква чанта, с каква кола...
- Нищо не правя - отвърна той. - Те си носят тяхното, аз моето. Но на една маса не сядаме.
А известният руски поет Николай Заболоцки, попаднал в сибирски лагер по донос на колега (и изкарал в зверски условия от 1938 до 1944 г.), по-късно, след освобождението му, бил видян на една маса с доносника си. Хем е знаел.
Какво е това - святост или недопустимо примиренчество? Кой да каже вече. Всеки си е отнесъл своето.
През 1984 г. през лятото имах глупостта да пиша на свой колега по институт в Москва, че искам да пренеса в България монографията за Маяковски на дисидента Юрий Карабчиевски. Бедния Саша го викнали в подземието на Службите и му казали, че по-надолу има още четири етажа. Ако не слуша, не само няма да завърши, но няма и да излезе оттам. Когато се върнах през есента в института, той ми направи знак с пръст "тихо" и ме изведе извън общежитието - вече не вярваше на никого наоколо.
Щом установихме, че го питали с кого от чужбина си пише, стана ясно - "виновно" е писмото ми. И си отдъхнахме. Не че край нас нямаше внимаващи. Но бяхме твърде млади, за да не сядаме на една маса с цял куп хора.
А и не бяхме светци.
Доносникът е психическо състояние, службите имат шаблон и по него ги наемат. Ако не предаде информацията ще му се пръсне вимето, сам търси офицера си. Получавал кариера, всякакви услуги и покровителство, благинки, срещу които е продавал душата си, темата за Мефисто е вечна, а Исус, мъдрец с харизма, създал само за три години световна религия, безмилостно измъчван и поруган без вина не е простил този грях на Юда, и така е честно 
Смешна е власт бояща се от мнението на хората, смешна е власт управляваща с невидимата сила на зависимости, предателства, използваща болеста на мръсника доносник прокълнат от Бог. Това е мрежата на ДС, която продължава дейноста си, вроденият доносник не може да спре, кукловоди и марионетки вместо открито, прозрачно, почтено управление, каква борба с корупция, къде я виждате, кой закриля корупцията
Along the dry burns the raw 
Engelbert Humperdinck
Е, много боли от техната любов, ядат ме жив, нищо няма да остане от мене съвсем след скоро, имУнизително е