Снимки: Велислав Николов



----курсив, каре----

"За изучаването на българския народ сега, в преходния период, е най-сгодно време. Неговата изолираност през дългото турско владичество го е запазила в особена първобитност, което сега, под свободното влияние на модерния светски живот, скоро ще захване да се променя... Наречията започват да се губят, старинните хубави песни се заместват с нови безцветни, народните обичаи и дрехи се променят, разни спомени се забравят под влияние на многобройните нови впечатления и с улеснението на сношенията изчезват и особеностите, които отпреди са отличавали разни уединени планински предели... Заради това е време да се събира онова, което се е запазило, догдето не му се изгуби дирята."

Константин Иречек, 1888 г.*

------

Далече съм от амбициозната мисъл да проумея българския народ, а да го изучавам методично не ми стигат търпение и капацитет. Освен това съм убеден, че няма как да бъде изучен; един народ, хеле като нашия, да не е таблицата за умножение, та да си го набиеш веднъж завинаги в главата?

(Казвам това в хубав смисъл - ярките му величини и краски пребивават в постоянна и прелестна шавливост - неуловими са.)

Целта на този материал, част от малка поредица, е да нахвърлям една бегла - като сбързания ни живот, скица. Скицата също не си поставя предварителни емоционални цели - примерно да се поприсмее, или - напротив, да повдигне на висок патриотичен пиедестал народонаселението. Единствената й амбиция е да е достатъчно вярна. За да може, като отместим очи от нея, да погледнем трезво в миналото си, така добросъвестно описвано от пера като Иречековото.

(По принцип, ако си се огледал назад и наоколо, има по-голяма вероятност, когато погледнеш напред, погледът ти да е по-малко тъп.)

Но дотук с предисловията.



Иречек се е движил с кон, каруца или с пеши ход



Ние бръмчим с автомобил. На Иречек му е трябвал един ден, за да стигне от Пловдив до Чирпан. Ние за час и половина дръпваме от столицата до града на Яворов. Иречек е навлизал в селищата бавно и предпазливо; нерядко цели часове се е захласвал по пейзажите околовръст или методично е щудирал състава на почвите и скалите.

Ние отдаваме дължимото на професионалните съзерцатели - художниците, примерно на чирпано-парижкия Никола Манев, и на геологията и минералогията - тя за този век и нещо е узнала повече от нас и Иречек, взети заедно.

И препускаме през нещата - от една страна, обладатели на пространството; от друга, повърхностни насекоми на технологията.

В центъра на градеца Чирпан темповете отведнъж добиват ориенталски измерения.

10 и нещо сутринта. Красиво се е раззеленило наоколо, пеят птички,



прехвърчат насекоми и откъслечни фрази -



"на работа бях, сега полека-лека ша ида да зема ляб... Все тука ли работиш? - Ами все тука... Заплатата как е? Ами аз съм на половин заплата - 50 лева е. Ама не мога вече. Тука всичко ми посиняло, а този крак още по-зле." Две женици към 60-те.

Нелепо стърчи огромна червена недовършена постройка - по времето на социализма е започната амбициозна театрална сграда. Отрезвяващият шок на прехода е спрял строежа. И оттогава - 20-ина години, си пустее. Енергично през площада крачи само Тодор Иванов, председател на фондация "Яворов". Пълен е с планове и проекти - да ремонтира църквата "Св. Богородица", да организира честване на най-стария манастир "Св. Анастасий", събира научни дейци и писатели за скорошна конференция, търси средства, прави и бизнес. Човек, който кипи от енергия, мисля с лека завист. Но той е малцинство.

На другия полюс са унила тълпа зяпачи, в самия център на мегдана. Приближавам.

- Как е?

- Лошо е.

- Що?

- Ний не моем съ опраим. Трябва ляб да изкараме, няма. Вода няма, ток...

От дума на дума разбирам, че групата всяка сутрин се върти на площада с надежда, че



някой "чорбажия" ще наеме някого



за едната дневна надница. Десет лева, пет лева, два лева, колкото даде. Изглежда, се случва рядко. Генчо, нещо като тартор на групата, го формулира така: "Чакаме на куче симид да падне!" Тоест небъден блян. Следва нещо като хорово изпълнение, познато ми от други краища на страната. Различава се само по диалектните форми.

- При Тодор Живков беше по-добре! Сега един на друг се крадат!

- Ако беше тук Живков, за него ли щяхте да гласувате?

- Ооо, шъ му целуваме гъза!

- Добре де, не можем ли да изберем такива, които не крадат? - питам тартора Генчо.

- Всички крадат! - мрачно отвръща той.

- Е, хубаво - ами ако турим тебе за началник на държавата? Ще спрат ли кражбите? - правя последен опит аз.

Генчо се замисля. Гледа лошо. После изстрелва:

- И аз ще крада!

- Защо, бе?

- Така! Щото съм гладен. Ще гледам да си напълня гушата!



------каре тук, курсив----

Хаджиелес е железопътна станция за град Чирпан, който лежи на 1 и 1/2 ч. оттук на североизток. За четвърт час от станцията се идва до Марица. Мост няма; колите се пренасят на лодки за по три гроша. Покрайнината не е без всяка прелест. Синьото равнище на реката, тук много широка, в слънчевия пек живописно се отразява от снежнобелите крайбрежни пясъчни насипи; върбите и дъбовите кории се зеленеят по бреговете, царевицата зрее със своите златни кочани по нивите, а синкавите очертания на Родопите заграждат хоризонта на юг (...).

Чирпан е много пространен град, със съвършено турски вид... На първи януари 1885 г. той е имал 11 573 жители, 9399 са българи, 1790 - турци, 199 - евреи, 169 - цигани, 6 - гърци, и 6 - арменци...

-----

В Стара Загора стигнахме за половин час. Влетяхме и се паркирахме близо до хотел "Верея". Когато излизам от колата, ми става приятно. Истината е, че централната част на града прави прекрасно впечатление. Първо, улиците са идеално почистени. Второто са хората. Те влизат и излизат от добре поддържани магазинчета, четат вестници, пият кафе; движат се спокойно, облечени са спретнато. Поне на пръв поглед, липсват израженията на тих и перманентен бяс, които - уви - могат да се открият в други, привидно не по-неблагополучни места на страната.

Под обедното слънце са разцъфтели странни и красиви дървета - оказа се див рожков (Cercis siliquastrum). Това обагрено в зелено и червено растение достига до 18 метра височина, живее 100 години, расте бавно и не навсякъде. У нас се среща главно около източна Стара планина. Изобщо градината край общината и театъра в Стара Загора е място, където мислите за деградация и разпад на съвременната цивилизация изглеждат преждевременни.



-----каре тук, курсив----



В Стара Загора стигнах в същия ден след заминаването ми от Пловдив вече през нощта. Пълната луна току-що се бе подала над хоризонта с червеното си светло лице и разливаше сребърна светлина по царевичните ниви, широките лозя и гъстите редове високо израснали дървета. При все че е есен, нощта беше съвършено топла, южна и оглушителните викове на жетварите (cicada orni) й придаваха италиански вид. При неопределената лунна светлина навсякъде в града фантастично се показваха се показваха следите на страшната катастрофа, която го сполетяла през войната; повече от 2000 къщи съсипани! Само тук-там блещукаше светлина в някои къщи, неотдавна подновени или наново съградени. Тесните улици кривят между съборените стени на къщите, засипани от разпадалите се тухли и камъни; трева и буреняк растат по опушените стени и запустелите стаи и дворове.

--------------

Във фоайето на общината има изложба - наредени са фотоси на предмети и личности, значими за града. Докато зяпам глинен антропоморфен съд от 4-ото хилядолетие преди Христа, покрай мен минават хора с документи. Долу е пълно с гишета. Но липсва характерната за други места мрачна административна аура; прашни картотеки, зелен цокъл и нервни чиновници. Достолепният образ на старозагорския митрополит Методий (1838-1922) гледа фоайето мъдро и проницателно. Дядо Методий Кусевич е единственият от сънародниците ни, който улавя през 1887 г, че Европа крои разделяне на санстефанска България, и бие тревога. Според Симеон Радев обаче другарите му го гледали насмешливо и не поискали да се праща декларация до Великия княз - демек



какво се съмняваш в силата на Русия,



не те ли е срам...

Навън, в градината пред забележителния Старозагорски театър, група граждани привличат вниманието на минувача. Събрали се, но не личи да е по кавгаджийски причини. Наближавам.

Почтено като възраст и поведение общество се е групирало покрай няколко градински шаха. Това е нова инициатива на общината.

Има пейки, има зеленина, има занимание - около 150 души си прекарват деня наоколо. Тартори са Петко и бай Маньо. Подвикват относно един от играещите:

- Абе какво искате от човек, дето са му от "Детмаг" обувките, вижте го - 34-и номер носи.

Тази шега с вариации се повтаря поне петнайсет минути. Народът се подхилва кротко. Човекът действително изглежда възнисък на ръст и съответно - с малък крак. Смеховете обаче не му пречат и той, вглъбен в играта, понася топа към противниковия цар.

Встрани, под дебела дъбова сянка,



е седнал Стефан Николов и чете книжка



Той е нещо като платен организатор на градинския шах. Обяснява, че вече трета година хората си прекарват времето тук. Кметът видял подобно нещо в Холандия и го въвел, за радост на заралии. Николов - майстор на спорта по шах, седи от 10 сутринта до 7 вечерта на площада. Разбира се, когато е хубаво времето. Заплатата - е, не е голяма, но Николов изглежда доволен. Както и децата и пенсионерите наоколо.

Тръгвам да се разходя през реставрирания Античен комплекс при Западна порта на Августа Траяна. Вътрешната крепостна стена е от II век, запазени са останки от градските терми, както и от форума на Августа Траяна - II-IV век.

Една жена бута количка през плочника, води детето си за ръка. Като вижда фотоапарат, детето реагира като дете: скрива се зад майка си. За разлика от старините те обичат публичността.



-----каре тук курсив---



Сегашното разрушение на града с работите за подновяването му неочаквано откриха много старини; по-рано оттук се знаеха едва няколко надписа. Под Стара Загора лежат останки от средновековен и древен град в пластове един над друг... Когато се разхождах из града с г. началника А. Илиев и други приятели, виждах по всички краища паметници от римско време. Пред сградата на девическото училище стоеше кух каменен валяк, на който бе изобразена Атина Палада с копие...

Античният град, чиито остатъци са натрупани под днешната Стара Загора, е бил може би от македонски произход, но почнал по-добре да се развива, както и другите градове от римската провинция Тракия, едва по времето на цар Траян. В римско време се наричал "Augusta Traiana".

------

Когато излизам от комплекса, срещу мен изскача смугла и възпълна жена, води три поотраснали деца.

- Тебе жените те обичат, ама хора ти свиждат, много ти свиждат...

- Магия правена ли ми е? - правя се на отворен аз.

- Една най ти свижда, магия ти прави, ама Господ ще я накаже - каканиже жената. - Дай някоя стотинка.

Давам й някоя стотинка.

- Откъде си, стрино?

- От Кърджали, хляб няма там, тука съм дошла, войниче имам тука на служба...

- Как се казваш?

Жената ме смерва недоверчиво; когато вижда, че нося бележник, се врътва и подкарва децата надолу към театъра.



----каре тук курсив----

...

Стара Загора съвършено изгоряла освен една махала на запад и няколко улици по краищата. Нейните жители избягали само с това, което имали на себе си... Турците, черкезите, арнаутските и малоазийските башибозуци над никого не се смилявали и наред убивали всичко. Няма семейство в Стара Загора, което да не е изгубило повечето от своите членове, даже много родове от този ден съвършено изчезнали.

...

От страна на румелийското правителство бил изработен за основаването на новия град над развалините, с широки и равни улици, които да се кръстосват в прави ъгли. На 25 септември 1879 г. бил поставен основният камък в присъствието на Алеко Богориди и на епископ Климент Търновски. През моето пътуване имаше вече готови 320 къщи, разбира се, повечето малки и бедни.

...

Стара Загора, както съм я виждал и при най-ясното слънчево осветление, и при всичката природна хубост, оставя в мисълта на пътника само тъжно впечатление; с време, когато някога всички следи от тая катастрофа бъдат отстранени, със своето местоположение може би ще бъде един от най-хубавите градове на полуострова.

...

Старозагорци правят най-добро впечатление: те са хора скромни и любезни, придържат се към своите народни обичаи, не ламтят за външните дрънкулки на тъй наречената цивилизация и спокойно и с чудна въздържаност понасят своята съдба и всички огромни загуби и нещастия.

------

На връщане, по пътя между Карлово и Пловдив, зърваме странна постройка край пътя. Прилича на недоправен замък, на кулата гордо се вее българският флаг.

Къщата изглежда толкова уникално в средата на полето, далеч от всяко селище, че спираме.

Стопаните й са двама братя - Жоро и Христо. Те са от Пловдив, канят ни да пием ракия, което любезно отказваме. Жоро, служител в общината, е построил всичко с ръцете си.

Брат му Христо е безработен. ("Бях към един паркинг, и по-дебел от тебе, ама го взеха за да построят жилища на мангалите, и останах без служба. Та отслабнах тука и се научих на работа, всички тия лехи съм ги насадил аз.")

Ток още няма, и с водата имат проблем.

Но байракът, макар килнат, се вее.

На връщане си мисля, че напразно отказах ракията. Иречек сигурно не би постъпил така. "На сутринта закусихме с краставици и ракия", пише веднъж този извънредно достоен мъж.

Но традициите се рушат, това е истината.

------

* Тук и по-долу текстът в курсив е от "Пътувания по България" на Константин Иречек.