Американецът Дъглас Дарънд е еталон за информатор, който изважда на бял свят корпоративни машинации. След като през 1995 година става вицепрезидент по продажбите на американската фармацевтична компания TAР Pharmaceutical Products, Дарънд твърде скоро започва да подозира, че родната му корпорация в заговор с лекарите незаконно изпомпва от държавната хазна десетки милиони долари. Как ставало това? Чрез завишаване на сметките, които правителството изплаща в рамките на програмата "Медикеър" за застраховане с отстъпки. Вместо да разбере кой е виновен, Дарънд започва да събира улики, потвърждаващи подозренията му. През 1996 година Дарънд напуска компанията ТАР и подава съдебен иск срещу нея. В интерес на истината той е имал съвсем разбираема мотивация: ако успее да уличи бившата си фармацевтична компания в мошеничество, Дарънд би могъл да разчита на солидно възнаграждение от парите, които ТАР ще върне в държавната хазна.

-------

Дъглас Дарънд сътрудничил на правителството цели осем години, помагайки да се подготви искът срещу фармацевтичната компания ТАР. Той дал показания на прокуратурите на четири щата и свидетелствал пред Голямото жури в Бостън, съставил списък на сътрудниците, които е подозирал в мошеничество, а след това звънял на бившите си колеги от телефон, който бил прослушван от агенти на ФБР. Освен това Дарънд е подал иск и срещу конкурентите на ТАР - компанията Zeneca (сега тя се нарича AstraZeneca), предявявайки й аналогично обвинение. В края на краищата правителството подкрепило иска на Дарънд и завеждайки срещу ТАР гражданско и наказателно дело, е принудило фирмата да се съгласи на отстъпки. Компанията ТАР е била принудена да плати на правителството $885 млн. (6 пъти повече от сумата, която, както се предполагало, компанията е откраднала чрез мошеничество). Дъглас



Дарънд станал мултимилионер,



след като получил от американското правителство $126 млн., и се оттеглил на почивка. Сега 53-годишният Дарънд живее с жена си и дъщеря си в елитното курортно градче Тарпън Спрингс във Флорида.

Между другото ТАР никога не е била обвинявана, че е представяла за плащане фиктивни сметки по програмата "Медикеър". Против фирмата е използвана една малко известна законова норма, според която доставчиците на лекарства носят отговорност дори в случаите, когато фиктивните сметки за произведените от тях лекарства предоставя някой друг. В деня, в който е било постигнато споразумение между федералното правителство и ТАР - 3 октомври 2001 година, - прокурорът е предявил на ръководството на фармацевтичната компания обвинение в престъпен замисъл, заявявайки, че точно те са измислили мошеническата схема със сметките. "Това е сурово предупреждение към целия фармацевтичен отрасъл", публично заявява тогава в съда обвинителят Майкъл Съливан.

Но след това предложената от Дарънд версия на събитията е започнала да се разпада. В хода на процеса срещу 12 сътрудници на ТАР, приключил едва миналата година, адвокатите на обвиняемите намерили доста неточности в исковите заявления на Дарънд. Например според Дарънд компанията е завишавала цените на лекарствата, за да може

незаконно да



получава допълнителна компенсация



по програмата "Медикеър". Оказало се обаче, че това не било вярно, и през юли миналата година федералният съд признал обвиняемите за невинни...

Но въпросът с поведението на Дарънд е принципен и поставя много морални казуси. Откъде се взимат хората, готови да разобличават корпоративните машинации, и какви са техните подбуди?

Кой всъщност е Дъг Дарънд? Родил се е в градчето Потакет, щата Род Айлънд, израснал е в многодетно семейство (има седем братя и сестри), защитил е диплома по фармакология в университета Род Айлънд и след това е работил в продължение на 20 години във фармацевтичната компания Merck & Co.

Кариерата му там приключила с шумен скандал. През 1994 година Дарънд подал иск срещу фирмата в Комисията по съблюдаване на равноправието при трудоустройване. Той заявил, че компанията започнала да му отмъщава заради това, че е подкрепил своя колежка, която тръгнала да съди президента на Merck за сексуално насилие. За да потуши скандала, Merck платила на Дарънд $255 000. Но Дарънд не се успокоил и подал допълнителен иск, давайки под клетва писмени показания, в които твърдял, че Merck разрушила кариерата му. Освободили Дарънд от длъжност и го пратили в платена отпуска. През това време Дарънд кандидатствал за работа в ТАР, където се представил за старши регионален директор на Merck, който просто би искал да си смени местоработата.

През това време ТАР води смъртоносна битка. Фирмата е била създадена през 1977 година в резултат на сливането на Abbot Labs и Takeda. След като ТАР създала препарата Lupron, който облекчавал положението на пациенти в късен етап на рак на простатата, обемът на продажбите скочил петорно за пет години. Дарънд оглавил департамента по продажби на ТАР през януари 1995 година, когато се появил мощен конкурент на Lupron - по-евтиният Zoladex, производство на Zeneca. Дарънд веднага бил смутен от методите, които използвала ТАР -



канила медиците на презентации по скъпи курорти,



подарявала на лекарите видео и телевизори, за да могат да показват видеокасетите с рекламата на Lupron на пациентите си. В компанията дори се шегували, че юристите на ТАР работят в "департамента по предотвратяване на продажбите".

Особено безпокойство при Дарънд предизвиквала неспособността на мениджърите по продажби да осъществят строга отчетност на безплатните мостри. Постепенно Дарънд разбрал, че правилата по раздаване на мострите се нарушавали преднамерено, за да могат лекарите да получават допълнителни пари от "Медикеър". Скоро компанията предложила и друга съмнителна инициатива - да се изплащат на лекарите 2% комисиона за "покриване на административни разходи". От юридическа гледна точка



схемата изглеждала съмнителна



и Дарънд започнал да се замисля как да се обезопаси от възможни неприятности и се свързал с адвокатката Елизабет Ейнсли.

Ейнсли предложила на Дарънд да започне да събира компрометиращи доказателства, които евентуално да позволят да се обвини ТАР в мошеничество и да се стигне до съдебен процес. И Дарънд започнал да предава на Ейнсли копия от вътрешната документация на ТАР, преписките на юристите и служебните писма, които ТАР си разменяла с конкурентите от Zeneca. В началото на 1996 година Дарънд напуснал ТАР и официално наел адвокатката Елизабет Ейнсли за подготвяне на информаторски иск. Ейнсли приела да покрива всички съдебни издръжки на Дарънд срещу процент от евентуалната печалба. Както всички информаторски искове, и тези били обявени тайно. От друга страна, федералното правителство е задължено да разглежда подобен род искове, и то без да уведомява ответниците за действията си.

През април 2001 година, пет години след заявлението на Дарънд, федералната прокуратура в Бостън взима решение да подкрепи иска. ТАР първоначално отрекла обвиненията, твърдейки, че раздаването на безплатни мостри с лекарства е утвърдена практика и се използва и от другите фармацевтични компании. Доста несполучлив ход, имайки предвид, че федералното правителство разполагало с двама информатори (другият бил д-р Джоузеф Герщайн) и 500 тома документация. През октомври 2001 година ТАР била обвинена в организиране на "заговор от общонационален мащаб". В крайна сметка



компанията се съгласила да възмезди



причинения на държавата ущърб, а също така да изплати глобите и лихвите. Общата сума възлязла на $885 млн.

Още $150 млн. ТАР била принудена да плати на потребителите и застрахователите, които подали отделен иск. Така сумата на глобите, платена от компанията, надхвърлила 1 милиард долара. ТАР обаче запазила правото си да е доставчик по програмата "Медикеър" и да остане по този начин във фармакологичния бизнес. Най-накрая, през лятото на 2004 г., съдът избистрил всичко и Дарънд спечелил над $100 милиона. Възможно е ТАР да си е заслужавала наказанието. Може би и Дарънд е получил своето възнаграждение съвсем заслужено. Но работата е там, че държавата ограничава размера на възнагражденията на информаторите в другите отрасли до напълно разумни суми - в рамките на $200 000 по обикновените искове и до $1,6 млн. по искове за банкови мошеничества. Доста е странно, когато законът превръща в мултимилионери хора, които отначало нехаят за нарушенията, извършващи се пред очите им, а после изнасят боклука от къщата.