Мамо,

синът ви

е прекрасно болен...



Маяковски





Между двамата съперничещи си за народната обич светци - православният свети Трифон и католическият свети Валентин, вторият взема връх. Медии и магазини се пълнят с розови сърца и червени шоколади, хотели и ресторанти отправят привлекателни оферти, в които джакузито за двама, свещите и шампанското изглеждат новият синтетичен допинг, водещ едновременно до техния финансов стабилитет и нашия емоционален рахат.

Има и нещо като синтез между светците - един такъв свети Трифон Валентин, който шества



с шише вино в едната ръка и презерватив в другата



и предлага ласкави изкушения.

Ако казаното по-горе някому се зловиди, бързам да кажа, че бърка. Харесвам празници, любов и вино също, дори в комплект. Работата е там, че усещам странности. Малко преди 14 февруари медиите пеят в един глас песен, която ми звучи почти като Недялковата "любовта си отива", но с леки изменения (виж заглавието).

Разгръщам вестник, в който, явно пратен със специална мисия колега, описва как прониква в гей- и лесбоклубове и какво се върши там. Разгръщам друг, в който колежка разказва за промяната в американското гейсъзнание. През осемдесетте в Лос Анжелис и Ню Йорк масово процъфтявали обществените бани. Ибо вътре мераклиите си правели влакчета от по над сто души. Но сетне, уви, отпочнало и масовото измиране от СПИН; лично на нея й умрели двама чудни шефове. Та, слава Богу, днес гейовете си били научили урока и ходели с гумичка в джоба.

В трети вестник отново се занимават с Кузов, банята в Кюстендил и тайното гейство и педофилство на депутата. За назидание Кузово му тикат за пример правилния гей Ивелин, който не се криел гузно, (щях да кажа кузно). А депутата го било срам да си признае и по този начин ставал уязвим за шантаж.

Пускам радиото; там журналист разпитва подробно гражданин, решен на сложна хирургична врътка - от мъж да стане жена, но такава, която люби жени...

Всички тези теми са по повод празника на влюбените - Свети Валентин.

То ми дава основание да твърдя, че любовта, поне публично, показва тенденция на изместване към нетрадиционните форми. Патосът ми в случая не е на докачен хетеросексуал. Просто констатирам, че и за широките маси



хетеросексуалната любов става скучна



Тези модификации на отношението вероятно бележат нови фази в обществените митове. Боя се, че това е опасна индикация за някакво цивилизационно изчерпване.

Защо стана така?

Любовта е чувство, което в театралните жанрове е близо до драмата и трагедията, не до комедията. Голямата любов рядко е щастлива; поне като прочетем за такава в някое звездно интервю, с голямо основание можем да прогнозираме след 6 месеца шумен развод. "В щастливата любов има нещо пошловато" - беше изрекла познавачката на тези неща Ана Ахматова. Ние познаваме в подробности любовта на Ромео и Жулиета, докато неслучайно след хепиенда на приказките, в който се женят принцът и момата, губим любопитство.

Това е естествено. В любовта, по точно в могъщия биохимичен реактор на влюбването, изгряват катарзисни слънца за личността - и то дотолкова, доколкото се минава през разочарованието и страданието от несподеленото чувство, или поне несподеленото в еднаква степен.

Но с отпадането на здравите религиозни, морални и обществени табута любовта стана лесна. Това, уви, не я направи ни по-силна, ни по-стойностна. Честата смяна на партньори, утилитарното отношение към другия - (временна машинка за малко епидермален кеф) направиха така, че при такава лесна любов няма какво да се надмогва - ни в обществен, ни в личен план. Освен собствената задълбочаваща се личностова херметизация.

Тръпката от уникалността на чувството, срещу което могат да се опълчат авторитетите (семейство, църква, общество), вече я няма. Кой да се опълчи, смешно е. От ученическата скамейка се води интензивен полов живот; да си девствен на 18 не е чест, а досада и срам. Та тръпката на чувството, което скандализира, но е истинско, неслучайно отиде при нетрадиционните ориентации. Там все още витае призракът на забраната и бунта. (Макар едва ли задълго).

Задавали ли сте си въпроса защо примерно група като "Тату" изгря така истерично? Защото пеят хубаво? Защото се целуват на сцената ли? Не само.

А защото имитираха истинска любов, носеща привкус на трагизъм и аура на обществен скандал. Тоест, отработваха жив архетип в нов аранжимент.



Хората копнеят по драматичната същност на любовта,



без дори да си дават сметка, и по нейното "per aspera ad astra"*. Но избягват неефективността на подобни усилия. Драма няма - на околните не им пука, а изпод черупката на разбитите табута вместо красивото любовно пиле най-често се показват мъртвите запъртъци на егоцентричната всепозволеност.

Любовта си е все тази, но обществата еволюират. Имало е сурови времена, в които е било абсурд да даваш воля на чувство към жена. Първата любовна песен на черкези от Кавказките планини е съчинена едва през XIX век. Джигит си взел жена (откраднал я), но докато я друсал на коня към къщи, тя паднала и умряла. От мъка той съчинил и изпял любовна песен.

Било революция в нравите - песен не за подвиг, коне и оръжие, а за жена!

Но всяка любов иска да е революция. Милиони розови кутии с шоколад не могат да заменят това.

Страх ме е, че в голямата сладкарница на обичането вместо да се люшкат в прекрасна болест, повечето бъдещи човеци с досада ще разопаковат опаковките на пустотата.

--------

*"През тръни към звезди", лат.