Има моменти, когато сякаш бесове превземат умовете. Очевидно е, че светът, видян от Космоса, едва ли изглежда остров на мъдростта, но съвременната врява изглежда някак по-нелепа, несъмнено е и по-опасна. За това си мисля, като гледам около себе си, а и по-далеч.

За да се изиграят политически, общинските и държавните власти вървят натам, че започват да се цакат с боклука на София. Тоест кой да поеме вината, ако столицата пак се задръсти, и съответно кой да присвои заслугата, ако това не се случи. Като че ли цели десетилетия не им плащаме, за да се оправят с тези неща - тяхна пряка работа, без да ни занимават с антипатиите и некадърността си. Политици и медии пък се наслаждават на възможността да палят националистически фитилчета. Някой си етнорадикал с комплекс за политическа пълноценност събирал подписи да прекръщава България в Българо-турска федерация, а те тичат да го озвучат всенародно. С каква цел? - сензация и малко тираж вероятно.

А с какъв резултат - да научи цял свят това, което до вчера са знаели само жена му и психиатърът.

Ирак отдавна е прекрачил прага на гражданската война, там се случва тъкмо онуй, което разумната част от човечеството предричаше преди нападението на САЩ. Разумната част твърдеше: "Войната ще се спечели, но не и мирът. Не почвайте война, ще доведе до хаос и по-широка база за тероризма, а не обратното. Да не говорим за безсмислените жертви и разходи, които никоя експортна демокрация не оправдава."

Но другата част от света забърка кашата - вероятно за да стане, което беше предсказано. (Извинете за библейската интонация.) Познайте коя част подпряхме и подпираме ние - ако сте чели по-нагоре за боклука, веднага ще се ориентирате.



Част от обидения мюсюлмански свят



пък си намери отдушник на обидата - захвана се с датските карикатури на Мохамед. И почна да гори знамена и посолства, изписвайки по небето с дим някаква нова сура, посветена вероятно на толерантността и изобразителното изкуство.

Мисля си, че поляризацията на съзнанията сякаш следва незнаен пъклен план, неподлежащ на корекции, глух за гласа на разума. И се сещам за една изумителна картина, нарисувана от Достоевски. В нея героят му от "Престъпление и наказание" Разколников, заточен в Сибир, сънува страшен и пророчески сън (който сън през 1917 започва да се сбъдва, дано не се засбъдва и в наши дни):

"Присъни му се в треската, като че целият свят е осъден да стане жертва на някаква страшна, нечувана и невиждана морова язва, идваща от дълбините на Азия към Европа. Всички трябваше да загинат освен неколцина избрани, съвсем малобройни. Появиха се някакви нови трихини, микроскопични същества, вселяващи се в човешките тела. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, които ги приемеха, веднага обезумяваха и побесняваха. Но никога, никога хората не бяха смятали себе си за толкова умни и непоколебими в истината, както считаха заразените. Никога не бяха смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели села, цели градове и народи се заразяваха и безумстваха. Всички бяха в тревога и не се разбираха помежду си, всеки мислеше, че само в него е истината, и се мъчеше, като гледаше останалите, биеше се в гърдите, плачеше и кършеше ръце. Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се съгласят кое да смятат добро, а кое - лошо. Не знаеха кого да обвиняват, а кого да оправдават.



И се убиваха един друг в безсмислена злоба



Събираха цели армии едни срещу други, но армиите, вече в поход, почваха да нападат сами себе си, редовете се разстройваха, войниците се нахвърляха един срещу друг, колеха се и се мушеха, хапеха се и се ядяха помежду си. В градовете по цял ден биеха камбани: зовяха всички, но кой и защо зов,е не знаеха..."

Приведох толкова дълъг цитат, за да се изумим още веднъж от профетичните видения на гениалния епилептик - този роман е писан през 1866 г. И за да обърнем внимание тъкмо на тези камбани, звучащи в съня на Разколников. Боя се, че днес в света също бият те, а не камбаната на Джон Дън. Нали се сещате, онази, дето зове към личния разум и самоотверженост. Камбаната на Дън твърдеше, че човекът не е Остров, вътре в себе си затворен, че е част от Континента, и всяка смърт го намалява... И че Тя бие тъкмо за него*...

Но все по-островен е човекът, мисля си, все по-зазидан зад пяната на егоцентричния си прибой. И не една, а много идеологически, верски и племенни камбани бумкат в главата му, коя от коя по-налудничави.

"От мен не зависи нищо, те там си знаят. Така е било и ще бъде" е кредото на малкия човек, който с еднаква лекота става жертва на квартирния крадец и планетарната манипулация. Става жертва на фамозните трихини тъкмо докато сочи поучително с ръка нагоре, където обикновено седи онзи, който е техен инкубатор.

Ако там горе знаеха по-добре всичко, още щеше да е разпространен боят с пръчки като наказание, а Слънцето и Вселената щяха още да се въртят около Земята.

И Сократ, Галилео, Толстой щяха да са за нас това, което са били за авторитетите на своето време - вредни откачалки.

----------

* Цитатът от Джон Дън, който стана всемирноизвестен след като Хемингуей го сложи за мото на романа си For Whom the Bell Tolls - "За кого бие камбаната", - погрешно е смятан и превеждан като стихотворение. Дън няма такова стихотворение. Тези му думи са част от негова проповед, прочетена от амвона пред вярващи.