Осезаем спад в доверието към управляващите регистрират последните две национални представителни проучвания на "Галъп интернешънъл" и "Алфа рисърч". Правителството и президентът вече са напълно скачени съдове и заедно сриват рейтинг. Борещите се за десния бряг сиамци СДС и ДСБ също затъват в електоралното блато - по-невидимо Костов, по-видимо Стоянов. Единствено бодро над повърхността плават тоягата и морковът на национализма - "Атака" и ДПС. ДПС, макар и управляваща, не губи проценти, защото е с гарантиран етнически електорат, допълнително мобилизиран от заплахата "Сидеров". Дали социолозите вече нямат сили самоотвержено да крият, че "Атака" е втора сила, или тя е втора само заради срива на НДСВ, пък иначе си е все същата безкрайно права линия (по Андрей Райчев), откакто е влязла в парламента? По-важното е дали тази права няма да се съедини нейде в политическото пространство на постцарската популистка геометрия с успоредната й високорейтингова права на Бойко Борисов.

"Атака" и Бойко Борисов



има много повече какво да ги сбира,



отколкото да ги разделя. Разрив с взаимно пускане на електорална кръв може да се получи само тактически, ако партньорите не си изиграят добре картите.

Първо. "Атака" и Бойко Борисов единствени печелят от спихването на останалите политически фактори, защото са антисистемни играчи. Те са другото на статуквото и самото това ги поставя заедно от другата страна на барикадата. Да, "Атака" е вече при "ония", в парламента, но се държи все по-революционно с искания за оставки по върховете на държавата и със закони за национализация. Да, Борисов е кмет, т.е. пак един от "ония", но отново успява да се изкара с вързани ръце от лошите партии в СОС, правителството и президента. "Атака" и Борисов се превърнаха в двете големи неизвестни, от които зависи решението на политическото уравнение в средносрочна перспектива - дали Борисов ще се кандидатира за президент, дали ще прави партия, дали "Атака" ще го подкрепи за държавен глава и дали на евентуални предсрочни избори няма да спечели още повече гласове. Поведението на всички останали системни играчи се позиционира спрямо тях. Първанов тръпне дали генералът ще му е съперник и отговаря със социалпопулизъм и умерен патриотизъм на популисткото надигане на "Атака". Станишев високомерно ехидничи на заканите на Борисов да направи партия. ДСБ търси война с генерала освен заради всичко друго и поради чудесната възможност в прегръдките му да запрати СДС и така да се измъкне сухо от нежеланото единение с Петър Стоянов.

Второ. И "Атака", и Бойко Борисов са популисти и мелят в една мелница. Да, "Атака" е крайно националистическа, а Борисов - умерен националист. "Атака" е против НАТО и ЕС, Борисов е "за". "Атака" е на практика против частната собственост, Борисов няма как да е - дори само по семейно-битови причини. "Атака" си има структури, а Борисов засега поне - не (но компенсира с превъзходство над Сидеров по харизма). "Атака" вече има отчетлива националпопулистка политическа платформа - вън ДПС от властта, затягане каиша на малцинствата, национализация, затвор за ограбилите държавата, знамена и патриотични песни под всяка стряха. За популярността й не е важно дали всичко поискано може изобщо да се осъществи, колкото самият радикализъм на искането. Борисов пък предлага платформата на един



себеоткровяващ се популизъм -



аз съм Бойко, ей ме на, не ви обещавам какво ще направя, за да ми вярвате, а ми вярвате, защото го правя аз, като Бойко Борисов. И няма никакво значение, че днес той казва едно, утре обратното, вдругиден трето. Всяко негово словоизлияние и телодвижение е правилно само за себе си - като открояване изцяло на неговата свещена личност. Само един чистокръвен харизматик като Борисов може да си позволи такъв безкраен популистки джемсешън с най-широка публика - от сутрин до здрач, пред всяка камера, на всяка седянка. Докато Сидеров владее единствено програмната музика, изпълнявана със заучена физиономия и жестове, в подбрано време, пред нарочни студиа и площади. С всички тези разлики националпопулизмът на "Атака" и самооткрояващият се популизъм на Борисов не само не си противоречат, но и разширяват терена за маргинализация на "традиционните" партии.

Трето, електоралната база на "Атака" и на Бойко Борисов е сходна, макар и тук да има доста различия. Въпреки че избирателите и на партията, и на генерала се определят повече като десни и центристи, "Атака" по-рядко е харесвана от по-заможните - за разлика от Борисов. Тя е по-силна в малките градове, а генералът - в областните центрове. Жените недолюбват "Атака", но в симпатиите си към генерала са наравно с мъжете. Висшистите са добре представени и в двата случая, но студентите са направо луди Борисов да им е президент (интерпретацията е по данните на "Галъп"). Като цяло Борисов сякаш има по-широка електорална база, но пък "Атака" разполага с партийно организиран електорат.

Нивата на антиелитните нагласи е огромна и още недоизорана, затова всички различия между "Атака" и Бойко Борисов засега са във фаза на мирно съвместно съществуване и дори сдържана симпатия. Едва ли ще се стигне до директно електорално съперничество и едва ли Бойко Борисов ще се опита открито да открадне електората на "Атака". И за него, и за Сидеров много по-изгодни са



вариантите за взаимно допълване



Единият е генералът да се кандидатира за президент - без значение като независим или начело на собствена партия, и да получи подкрепата и на "Атака". Това е най-чистият вариант за пълно обединяване и максимално разширяване на протестните електорати. При спечелване на изборите това дава възможност за превземане и на следващите рубежи на властта. Може да се стигне до предсрочни парламентарни избори, до формиране на ново националистическо-популистко мнозинство, до конституционна промяна и разширяване на президентските правомощия.

Вторият вариант е Борисов да заложи не просто на партийно строителство, а на обединение тип ОДС, както той сам намекна онзи ден. Нищо не пречи първо да се появи кметска партия, начело на която не е задължително да е генералът. После в новото ОДС да бъде привлечено СДС, което напоследък е петимно за кметска прегръдка. Накрая под шапката му да застане и "Атака". Президентската кампания отново е идеалният повод за формирането на подобна структура. Включително за Сидеров, който така ще измие очи за доброволното конфедериране - сам няма шанс да спечели президентския пост, а и голямата му цел са предсрочните избори и изпълнителната власт.

"Системните" играчи нямат големи възможности за противодействие на новото ОДС и могат само да се надяват Борисов и Сидеров да допуснат сериозни тактически грешки. Възможностите за мобилизация на червения електорат не са големи - той не само ще е все по-разочарован от неизпълнени обещания, но е и най-засегнат от инфлацията и от глупости на собствената му партия, насочени тъкмо срещу него - като смяната на регистрационните табели на хорицата с москвичите например. НДСВ отдавна изтича към Борисов. ДПС остава твърд поддръжник на социалния президент, но Доган наскоро подхвърли, че всичко се мени и нищо чудно да обърне платната в 12 без 5. Каквото е останало от десните пък, според проучванията, ако нямат собствен кандидат-президент, те или биха си останали вкъщи на изборите, или са по-склонни да гласуват за противника на Първанов, който и да е той.

Първанов няма да може да ползва като свой коз и евентуалното ни приемане през 2007 г. в ЕС, защото окончателното решение ще бъде взето през ноември. Тогава най-вероятно ще са и президентските избори, които по конституция трябва да са между 22 октомври и 22 ноември. Първанов обаче няма и да инкасира загуби от това при евентуално отлагане. Така, от една страна,



изборите няма да са заложник на еврочленството



и то няма да бъде директно овъргаляно в местния политически пехливанлък. От друга страна обаче, извеждането на евротемата извън центъра на основното политическо противоборство за годината лишава "традиционните" партии от едно сериозно оръжие да канализират националпопулизма - той е доста хладен към еврочленството, а то все още се радва на висока популярност у нас.

Управляващите могат да опитат да "цакат" Борисов и Сидеров с неполитически средства. Но и да има какво да се извади срещу тях и колкото и основателно да е то, неизменно ще се възприеме като компромат. Срещу все по-радикалния Сидеров това ще е знак за страхлива репресия и само ще го героизира. Срещу кмета Борисов пък тази песен отдавна вече е изпята.

Единственият шанс на традиционните партии е Борисов да загуби президентските избори - това ще е и краят на политическата му кариера, а национализмът вече няма да има за съюзник такъв силен популист. Ако обаче Борисов не се кандидатира за държавен глава и избере по-бавен път нагоре към властта, дава шанс за реванш на традиционните партии. Тогава Първанов ще може сравнително лесно да се пребори за втори мандат (ако Сидеров се яви срещу него, ще консолидира и десните, и пасивните срещу социалиста, на което той не може да разчита, ако противник му е Борисов). Тогава и десните ще могат да излязат на по-предна линия със свой претендент.

Голямото тактическо преимущество на Борисов и Сидеров обаче е да държат актуално отворени всички възможности максимално дълго време. Така не само "традиционните" играчи ще са в постоянен шах, но и националпопулизмът ще може да реагира на всяко изменение на пулса на обществото. Пък и стратегията на всеки популизъм е тактиката. За последно ни го показа Симеон.