Когато две седмици след началото на нашествието в Ирак американски бойни самолети прелитали над столицата, генерал Раад Маджид ал Хамдани отишъл в Багдад за решаваща среща с иракското ръководство. Той настоявал да се укрепи отбраната на столицата и помолил за разрешение да взриви моста над Ефрат южно от града, за да спре американското напредване.

Саддам Хюсеин и неговият малък кръг от помощници обаче имали друга представа как да водят войната, която започна преди три години - на 20 март 2003 г. Убеден, че главната заплаха за неговото управление може да дойде от въстание на шиитите, Саддам бдял мостовете да останат невредими, за да може да прати войски на юг, ако шиитите се надигнат.

Ген. Хамдани постигнал малко в искането си за подкрепления, а съгласие за взривяване на моста над Ефрат било дадено неохотно и твърде късно. Иракчаните го повреждат, но на другия ден американски войски все пак преминават по него.

Това е само един епизод от



многото гафове,



описани в поверителен американски военен рапорт и в други документи, показващи, че Саддам е бил обсебен от мисълта за вътрешна заплаха в толкова голяма степен, че е парализирал своята военна машина, която е трябвало да го защитава от външни врагове. Само една от отбранителните му структури - федаините на Саддам, които участват и сега в съпротивата - доказа, че е способна да се противопостави на нашествениците. Но това се случи главно по стечение на обстоятелствата, а не по план.

Вечно бдящият за преврати и бунтове Саддам се е отнасял с дълбоко недоверие към своите командири и войници, показват документите. Възловите решения е вземал сам, разчитал е на синовете си за съвети по военни въпроси и



съзнателно е осакатявал войските си



Ето някои факти:

- Иракският диктатор е бил толкова потаен, че е запознавал военачалниците си само с фрагментарна информация. Неговият Генерален щаб е бил смаян, когато научил три месеца преди началото на войната, че той няма оръжия за масово унищожение. Генералитетът разчитал на скрити резерви от отровен газ и бактериологично оръжие, за да организира отбрана на страната.

- Начело на специалната Републиканска гвардия, която трябвало да брани столицата, той назначил генерал, смятан за некомпетентен пияница, само защото го чувствал лоялен.

- Саддам се намесвал при вземането на решения и на по-ниско равнище, като не позволявал на командирите да придвижват войски без разрешение от Багдад и блокирал комуникацията между военачалниците. За операциите на федаините не били уведомявани ръководителите на конвенционалните сили. Частите на Републиканската гвардия нямали право да общуват със сродни подразделения. Командирите нямали дори точни карти на терена край летището в Багдад, защото по тях щели да открият местоположението на дворците на иракския лидер.

Голяма част от този материал е събрана в



секретен исторически преглед,



подготвен от американски военни с цел да се разбере как Саддам и неговите командири са водили войната. В качеството си на военни историци американски анализатори са разговаряли с над 110 иракски официални лица и офицери от армията. Някои са били предразположени към бъбривост на пищни вечери, а други са били разпитани в лагера за висши иракски правителствени фигури край багдадското летище и в затвора Абу Гариб. Проучени са и над 600 заловени документа.

Разсекретена версия на доклада ще бъде огласена този месец от Обединеното военно командване. Той е бил написан през април 2005 г. за президента Джордж Буш, но досега е пазен в тайна. Озаглавен е "Иракско виждане за операцията Иракска свобода" и показва, че Саддам е изключвал възможността за пълномащабно американско нашествие.

"Няколко седмици преди нападението Саддам все още си мислеше, че САЩ няма да използват сухопътни сили", казал пред американските анализатори Тарик Азиз, бивш министър-председател на Ирак. "Той смяташе, че те няма да започнат сухопътна война, защото това би струвало твърде много на американците", обяснява той.

Въпреки поражението си през войната в Персийския залив през 1991 г. Саддам не е смятал Съединените щати за главен враг. Най-много се страхувал от шиитско въстание. През 1995 г. той отхвърлил предложение на иракски офицери да се въоръжат част от шиитите, за да могат да водят партизанска война при нужда. Правителството му живеело в постоянен страх от народен бунт. Вместо това той създал военизираните сили на федаините, като им раздал калашници, гранатомети и малки оръжия. Възложил им задачата да защитават щаба на партията Баас и да отблъснат евентуално нападение на шиитите, докато бъдат пратени тежковъоръжени сили да ги смажат. Поставени под контрола на сина Удай Хюсеин федаините и другите военизирани сили "източвали човешкия ресурс", който бил необходим на иракската армия, посочва поверителният документ.

Саддам се страхувал също от източния си съсед. Както и администрацията на Буш, така и Саддам подозирал Иран, че развива технология за производство на ядрено и друго оръжие за масово унищожение.



САЩ били смятани за по-малка заплаха,



защото Саддам вярвал, че Вашингтон не би приел значителни загуби в жива сила. През 1991 г. САЩ нямаха намерение да превземат Багдад. Президентът Джордж Буш-старши обясни своята сдържаност с нежелание да попадне във вълчи капан, ако окупира Ирак, но Саддам заключил, че САЩ се страхуват от високата цена на войната.

Главното опасение на Саддам било, че американският военен удар може да вдъхнови шиитите да грабнат оръжие срещу управлението му. Най-приближеният му кръг смятал, че ако американците нападнат, ще се ограничат до бомбардировки и завладяване на южните петролни полета.

През декември 2002 г. Саддам казал на висшите си командири, че Ирак не разполага с неконвенционално оръжие - ядрено, химическо или бактериологическо, разкрива доклад на проучвателната група на ЦРУ, натоварена да разследва какво се е случило с военните програми на Ирак. Признанието предизвикало срив на бойния дух, посочил Тарик Азиз. Саддам наредил да се даде достъп на оръжейните инспектори на ООН до всички обекти, които пожелаят.

Буш обаче отказа да му повярва и така започна войната.