Кой е основният конфликт на съвремието не знам. За едни е между западната цивилизация и радикалния ислям, за други е в несъответствието между потребление и ресурси, за трети е в пропастта между вяра и безверие, за четвърти е между мъжете и жените или е в нещо друго там, също толкова фундаментално...

Светът е пълен с конфликти, и все основни, затова слагам интелектуално оръжие пред формулирането на Единствен такъв. Но ако трябва да го нарисувам, или по друг някакъв начин да го изметафоря, бих го направил отраз, ето така:

Стои вековно дърво, в клоните му гнездят десетки красиви птици. Под него



чиляк с рунтави вежди



и запретнати ръкави върти брадвата, по-точно наляга с моторен трион.

Отдалеко кахърен режисьор, екоактивист или друг някакъв бял и съзерцателен брат гледа и плаче.

Новината за отсичането на двестагодишното дърво, обиталище на цяло ято птици, ме свари неподготвен. Може и вие да сте я видели по телевизията, ако не, накратко тя е такава. Цели 60 двойки сиви чапли гнездели в огромната корона на т.нар. "дръжкоцветен дъб", растящ в местността Паничаре. За това уникално и снабдено с табела, че е паметник на флората дърво режисьорът-природолюбител Добрин Керестелиев дори снимал филм. Наблюдавал дървото от цели три години. Шега ли е - 200 лазарника, 60 двойки чапли, врабците не се броят. Но преди дни открил, че е отсечено. Няма го. Проверка на властите и кмета намерила на мястото на дървото само двуметров пън, а по горещи следи в няколко къщи на близкото село идентифицирали и бичмета от дънера.

В което си има символ. Само помислете - 200 лета, пролети, зими и есени е стоял въпросният дръжкоцветен дъб непоклатим. Гръцкото въстание, Сръбските въстания, Кримската война, Априлското въстание, Освобождението, Първата и Втората световни войни, откриването и внедряването на радиото, телефона, телевизията, прииждането на капитализма, загниването му и борбата с него, прииждането на фашизма, загниването му и борбата с него, прииждането на комунизма, загниването му и борбата с него, избухването на демокрацията, загнива...(уф, тук се поувлякох, простете)...

Но си е за чудене - толкова история край дъба, а не се е намерила ръка да му посегне. Това чобани, това разбойници, това търговци, орачи, секачи, кърджалии, кооператори и какъв ли не още народ е щъкал наоколо цели два века, клечал е в сянката, гледал е нагоре с любопитен поглед - и какво? - и нищо! Дъбът си стърчал, трупал годишни кръгове в дънера, трупал гнезда в короната, и сигурно е смятал още някой век да трупне. Ама не би.

На прага на пролет 2006, на подстъпите към историческото присъединяване на родината към ЕС, в началото на ерата на Водолея - "епоха на мир, хармония и духовен ръст", някой гътна това уж охранявано широколистно.



Кой, ако не нане Стоичко?



"Той е твърдоглав и проклет човек" - пише Елин Пелин.

Не знам дали помните добре разказа на класика. Оттам общо взето се помни, че един щърк, който гнездял в клоните на нане Стоичковата върба, грабнал капата на шопа и я отнесъл в гнездото си. Стоичко се разсърдил, развъртял брадвата и отсякъл върбата.

По-малко се помни, че разказът почва с дълго описание на въпросната върба. Била най-хубавото нещо, което Стоичко имал в двора си. Огромна, зелена и клонеста, а в клоните и имало цели 12 щъркелови гнезда!

Голяма радост настъпвала не само в къщата на нане Стоичко, ами и в цялото село, когато след дългата зима идвали птиците. Всъщност това било официалното "откриване" на пролетта - пристигането на щъркелите на върбата.

Ако бях структуролог, щях да кажа, че тоя Стоичко иска да отсече пролетта, за да не влазя тя в неговото собствено метатекстуално пространство, където няма други ценности освен комата и кревата.

Ако бях фройдист, щях да подиря ненавистта на Стоичко към върбата с щъркели в детството му, гдето деспотичният му тейко-шоп е млател Стоичка с върбови клонки, та върбата и досега боде взора на стопанина като фалическото превъзходство на строгия отец.

Но понеже не съм, ще кажа две неща. Първото е, че Анна Ахматова е права - животът повтаря литературата, а не обратното.

Второто е, че



нане Стоичко от Паничаре е по-примитивен човек



от Елин-Пелиновия герой. Нищо, че реже с моторна резачка. Шопът на Елин Пелин посяга на собствено дърво, посяга от гняв, не от крадливост. И ако не друго, поне различава щъркелите - Змияра, Жабара, жълтото пръстенче...

Новият нане Стоичко е модерна напаст. Нему е виновно битието. Той ще влезне при старците, за да им свие транзисторчетата (и ако някой му се изпречи като режисьора Жарко Павлович, ще бие с желязна тръба.) Новият нане, ако можеше, щеше да направи така, че всички режисьори да имат едно стъбло, за да ги отсече - мамка им хитра и готованска! И политиците щеше така да отсече - мамка им крадлива! И университетите щеше да отсече - мамка им учена! И циганите, и турците, и евреите, и българите, и държавата щеше да отсече и разбичи с най-голяма омраза.

А после да я продаде на дъски за пет, за два...колкото дадат.

Нему и капа не трябва, би отсякъл така - за единия кеф. Да не се дуе.

"Душата му от нищо се не разклаща и леността му го е направила спокоен като добиче и равнодушен като камък към радостите и скърбите на околния свят. По цели дни той не похваща нищо, върти се с тегота из двора, влачи се из кръчмите, слуша злостно разговорите и шегите и се връща вкъщи лют като арнаутска чушка и намръщен като облак."

Какво да добавиш към класиката - честита пролет.