|
| Димитър Камбуров |
Ирония е, че политикът, който с всякакви средства се бори срещу разпада на една мултинационална структура, беше разпознат като сатрапа на паралелно обединяваща се Европа. Зад политиката, която избра съюзът за себе си, а съдейства за разбиването на изстрадания съюз на южните славяни, сякаш липсва обща философска визия. Ролята на Европа остана белязана от обърканост, безрезултатност и гузност, дори при съучастието в разсичането на югославския възел. Но защо Америка и Европа избраха Словения, Хърватия, Босна и Албания за жертва, заслужаваща спасението им, а определиха Сърбия за изкупителна жертва, остава загадка. Едни и същи ли бяха мотивите им спрямо всяка от страните?
Наистина Сърбия беше най-силната измежду слаби. Прагматично погледнато, по-лесно е да се накаже един политически субект, ако и той да брани държавна структура, отвоювана с много и главно негова кръв, отколкото да се разпределя вината между всички страни, обсебени от националните си проекти. Наистина в случая със Словения и Хърватска проектите се оказаха по-скоро етнонационални. Напротив, сатрапът Милошевич запази югославския мултиетнически характер на Сърбия, която и до днес има 40% несръбско, неславянско и нехристиянско население, за разлика от другите бивши югославски републики с далеч по-висок процент на етническа и религиозна чистота. Останал без «Югославия», Милошевич се обяви в защита на сръбските малцинства зад границите на Сърбия и на чуждите малцинства в собствените й предели. Такава позиция не прилича на примитивен национализъм. Като че ли
не точно заради
национализма им
бяха «пожертвани» сърбите и Милошевич.
Още си спомням пролетта на 1989, когато Белград ме удиви с това, че си имаше порнокина, "Макдоналдс" и плакати, които гласяха «Слобода(н) или фашизам». После на конференцията в Дубровник един загребски литературовед ме убеждаваше, че ние, българите, следва да се съюзим с хърватите «като четящи и почитащи глаголицата» срещу сърбите, «тези балканци». Когато почна цепенето, нямах съмнения кой го е пожелал: югославянската идея се оказа най-скъпа за две групи: за сръбските политически елити и за хуманитарно-артистичната интелигенция на федерацията.
В културната основа на конфликта като да лежеше един десетилетен микроориентализъм. При него чуждеещите се от балканската принадлежност не искаха общ дом с онези, дето не се срамяха толкова от балканското. За евроопределилите се етноси скъсването със сърбите беше, освен всичко останало, и символическа разлъка с бремето на балканизма. Тази игра на по- и полубалканци, която западният поглед и местните му наместници подклаждат, не е от вчера. За проевропейците европрисъединяването преминаваше през възстановяване на националния суверенитет. Словенци и хървати отказаха съжителство с бабаитстващия Big Brother. Югоносталгиците пък хранеха сантимент към балканското като обща всекидневна култура и като специфична празничност на долницата с принос към многообразието и деамериканизацията на обединяваща се Европа. У пробалканците сякаш вирее и още една южна тъга: по неограниченото преминаване на стоки, хора и идеи през един полуостров, на който всички ядат и пият едно и също, имат сходно отношение към живота и смъртта, към институциите и семейството, към делника и празника, към мъжкото и женското. Това е една недоосъзнавана отоманско-имперска носталгия без турски и гръцки политически и духовен диктат. Югославия като да беше последен опит по съживяването на една мултиетническа и мултирелигиозна идея на търпимостта и съвместното добруване, надживяла възрожденския радикализъм и неговия обратен ефект - балканизацията на Балканите.
Без съмнение, Милошевич има огромни грехове към всички съседи и към собствения си народ, чиито пориви за свобода и демокрация задушаваше чрез безогледна полицейщина. След други соцлидери и той потърси националистическа галванизация на комунистическия труп. От бюрократ и технократ се прероди в речовит националист. Милошевич въплъщаваше всичко отвратително, което подхожда за късен соцлидер. И той, и армията, и паравоенните му са несъмнени извършители на престъпления. Такива са обаче и лидерите, и армиите и паравоенните на неговите съседи.
Такива стават всички в ситуация на война, както вече трета година ни убеждава Ирак. Войната не винаги се оказва продължение на политиката с други средства, а пръкване на непредвидени и невъобразими реалности. Милошевич беше тласнат към национализма: съседите му счупиха югославянската идея, разбиха проекта на политическите му бащи и го хвърлиха в политически и идеологически регрес.
Но Милошевич и сърбите бяха наказани не точно заради национализма си: на Балканите и другаде той е общо място и поддържано условие за социално сцепление. Милошевич и сръбският народ бяха наказани заради нещо, за което е необходимо ново понятие, и което ще нарека работно «полумодерност». Става дума за шизофренно разминаване между прогресивност и традиционност, разразило се в противоречие между цели и средства. Безскрупулният властник Милошевич беше наказан
заради недостиг на
цинизъм и реализъм
Словенци и хървати преследваха националистически цели, като демагогстваха с евроаргументи по модела на вишеградския мит «Централна Европа». Босненци и косовски албанци заложиха на религиозния шантаж: страхът пред самоубийствената им решимост се преведе като универсалистка хуманистична реторика. Така едните бяха защитени, тъй като вече бяха модерно прозападни, а другите - поради преднамерената им предмодерна и потенциално фундаменталистка другост. Така сърбите се оказаха хванати в менгемето между признато своите и пределно другите, т.е. между тези, дето трябва да се приобщават, и онези, дето трябва да се държат в собствения им резерват или гето, за да кротуват. Което впрочем и става вече толкова години и в Босна, и в Косово.
В този контекст Милошевич се оказа вътрешният друг, чуждият сред свои. Не беше проблем национализмът на Милошевич, а неспособността му да го защитава с модерните средства на словенци и хървати или с безапелационността на албанците. Милошевич не беше схванал правилото от епохата на политическата коректност: че най-традиционни цели се постигат с най-модерни политики - на равнопоставеност, на представителство, на включването, на универсален хуманизъм…
Милошевич беше разлюбен и изоставен, тъй като продължаваше да робува на вече анахроничен героичен синдром. Той разиграваше патриархално достойнство, парадираше с някаква самоубийственост на мъжката чест. Вместо това
другите изиграха
своя национализъм
в съгласие с актуалните му универсално-хуманитарни западни защити. Етнонационален и сегрегационен, техният национализъм се опря на мощен медиен и политически PR и лобизъм. За целта те разиграха картите на жертвата пред една «международна общност», потресена и възмутена. Националистическата кауза се прокарваше ту като възстановяване на отнета европейска принадлежност и идентичност, ту като универсалистки дискурс на потъпканите човешки права. Хитростта на жертвата, предала се на милостта на хуманния Запад, спечели. Миниимперската обединителна идея нямаше как да не загуби пред автентиката на «старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата», по думите на Ботев. Светът така и не забеляза сълзите на бежанците от Краина, но беше удавен в тези на косовските албанци.
Загубиха онези, които не разбраха, че светът се модернизира единствено като средства и реторики за постигането на все същите цели. Загубиха онези, които заложиха на мъжкарството вместо на уязвимостта. Загубиха онези, които наивно се надяваха на традиционни лоялности и братства. Милошевич не толкова беше пропуснал, че Русия се е превърнала в бита геополитическа карта, колкото, че е променила стила си: някогашната мачо-надеждност се оказа заменена от политика на «дрънкане без оръжие».
Милошевич може и да е бил идеологически празен, както твърдят коментатори; може и на социализма, и на национализма да е гледал инструментално, но Югославия той разиграваше като автентична утопия - своя и на народа си. Той я представяше като предчувствие за Европейския съюз на различни страни, обединени от самата идея за общност и от справедливото разпределение на ролите без властови център.
Югославия наистина
прилича на ЕС,
само дето бяха изчезнали политическите и икономическите лостове и мотиви за удържането й. Дали и ЕС не е на път да ги загуби?
От сърбите се очакваше да покажат модерна зрялост не като се отметнат от модерното изчадие на национализма, а като пожертват традиционните представи за историческа справедливост и родова памет. Нация като американската е компенсирала липсата на исторически корени в богоизбраната си всепозволеност и глобална дискриминативност. Но и тя търси упование в предмодерни инстанции като религията и морала. Същото се отнася и за ислямската революция на катарзис срещу аморалните аспекти на модернизацията.
Иронията е, че седем години след Косовската криза светът е променен. Не е трудно 11.09 да се види като косвен ефект от политиките на отвореност, мултикултурност, различие, признание и включване. Защото всички те се потвърдиха като мираж и фасада, пропаганда и симулация на безпоследственото възпроизвеждане на глобалното статукво. Проектът на 90-те - безалтернативността на един модерен универсалистки и глобализационен проект - на 11.09 се провали. Оттогава всички страни се върнаха към по-примитивни и откровени форми за постигане на целите си. Хагският трибунал изглежда като елегантен рудимент от времената на либералните универсалисти Клинтън, Блеър и Шрьодер, все повече хора от миналото. Светът се движи назад и парадоксално се връща към идеологиите и практиките на Милошевич, бранещ модерни цели с ретро-средства. С войната си срещу Ирак Буш се показа като раздута версия на сръбския сатрап: една идеология на свободата и демокрацията, прокарана по убийствения и самоунищожителен начин на война срещу «най-малко другия» - Саддам.
Показателно е, че ген. Анте Готовина е подписал некролога на хагските затворници, в който се казва: «Последно сбогом на хагския ни другар Слободан Милошевич със съболезнование към семейството му.» Контрамодерните се сдушват. Бин Ладен и Буш би следвало да се харесват; както и да хранят респект и към Слободан Милошевич - този закъснял самоубийствен каубой, този балкански кравар. Последният мохикан на Балканите, преди те тихо да изчезнат.
|
| Слободан Милошевич - този закъснял самоубийствен каубой, този балкански кравар. |
