На сегашното правителство се падна нелеката, изглежда, задача да изпълни обещанието, поето от предходния кабинет пред Международния валутен фонд - да премахне добавките за прослужено време. Споразумението с фонда отчита несправедливия характер на тази регулация, но необходимостта да бъде изпълнено предизвика гореща дискусия, разнопосочни реакции в правителство, работодатели и синдикати, заплахи за стачки и контразаплахи, които още повече увеличиха напрежението.

Добавките за прослужено време са в размер на минимум 0.6% от брутното възнаграждение за всяка година трудов стаж. Те трябва да бъдат начислявани към заплатата задължително и по този начин да се гарантира на работещите хора ежегодно нарастване на доходите им от труд.

Всъщност въпросът е



да бъде отменен задължителният характер на надбавките



Те могат и вероятно ще продължат да съществуват, само че това няма да бъде регламентирано чрез някакъв нормативен акт, а с договор между работодател и работник или по-общо, при подписване на някакво колективно споразумение. Тук веднага възниква възражението на синдикатите, че премахването на това задължение за работодателите автоматично ще означава понижаване на доходите на работещите, и то в значителна степен. За човек с трудов стаж от 25 години например минималната ставка от 0.6% годишно добавя към основното му възнаграждение 15%. Следователно ако такава надбавка не съществува, според логиката на синдикатите брутната заплата би била с 13% по-ниска.

Само че тук се пропуска нещо много съществено - заплатата на работниците зависи от няколко фактора, един от най-важните от които е производителността на труда им. Тоест способността да произвеждат стоки и услуги, които са полезни за хората и за чието потребление те са склонни да платят. Логиката е заплатата на работника да се повишава заедно с нарастването на неговата производителност, която се изразява във вид на повече стоки и услуги или на по-висока оценка за тях, дадена чрез пазарната им цена. Тоест ако по-продължителният стаж води и до по-висока производителност, нормално е заплатата да се повиши.

Връзката между тези два фактора обаче не е толкова ясна поради факта, че всички хора са различни и не е задължително по-продължителният стаж да допринесе за по-висока производителност. Регламентираната надбавка означава, че се прави



опит за изравняване на темпа на нарастване на заплатите,



без да се отчитат тези различия и без връзка с развитието на съответния пазар. А това е остатък от социализма, когато всички хора се разглеждаха като еднакви и целта беше действително да се направят такива. Тази политика вече се доказа като неуспешна и с нея си отидоха повечето подобни регулации.

Аргументът, че с премахването на надбавките ще се намалят заплатите, е несъстоятелен и по друга причина. Ако работодателите имаха възможност да наемат труд при по-ниска цена, те могат да го направят и при сегашните условия. Заплатите зависят от съотношението между търсенето и предлагането на труда. Когато предлагането например превишава търсенето, цената - в случая работната заплата, се понижава. И обратното. Когато няма промяна в тези параметри, не може да се очаква и промяна в заплатата. Наличието или липсата на държавната регулация с надбавките не изменя нито търсенето, нито предлагането на труд. За работодателя е важно какви са разходите му за труд, a за работника - какъв е размерът на нетното му възнаграждение. Структурата на заплатата няма съществено значение за нито един от двамата. И тя относително лесно може да бъде предоговорена, особено при вече установени отношения между двете страни.

Позицията на синдикатите обаче е категорично против отмяната. Те предлагат нещо повече - системата от бонуси да бъде разширена, като се включат и такива за условията на труд, за квалификацията, за продължителността на стажа и участие на работника в печалбата. Синдикатите се позовават на реални практики, съществуващи в Съединените щати, Италия, Швеция, Финландия и Белгия. Само че



в посочените страни договарянето е доброволно,



докато в България това не се е случило. Рецептата на синдикатите за изход от тази ситуация е силово налагане на техните искания - с принуда на държавата чрез закон, който работодателите са длъжни да изпълнят.

Всъщност поради неспособността си да издействат по-добри условия за своите членове синдикатите търсят алтернативни начини и искат да използват държавата. Но това също няма да доведе до желания от тях резултат. В крайна сметка колкото и да се опитват да попречат на пазарния процес при определянето на заплатите, те могат единствено да внесат допълнителен шум в системата, но не могат да я променят.

Практиката в развитите страни е пълна с различни схеми за заплащане на трудовия стаж. Но те се различават от прилаганата в България, тъй като не са наложени със закон, а чрез колективни споразумения и на основата на вътрешните правила в отделните компании. Те се базират само на стажа при настоящия работодател и целта им е да задържат квалифицираните, по-продължително работили служители, да ограничат текучеството на персонала.

Надбавките за стаж в сегашния им вид в България са остатък от времето преди 1989 г., когато целта им беше да се осигури механизъм за повишаване на заплатите. Тогава трудовите възнаграждения се определяха централно, липсваше и пазарът като ясен измерител на ценността на произведените стоки и услуги. Сега обаче тази система е неадекватна и не дава добри резултати.

Един от преките ефекти от съществуването й в момента е



дискриминирането на работещите с по-кратък трудов стаж



Ако двама работници например са еднакво производителни и получават еднакво основно възнаграждение, но единият е работил 5 години, а другият - 30, тогава заплатата на първия ще е с 14.6% по-ниска от тази на втория. И това в случай, че надбавката за прослужено време е минималната от 0.6%. При по-висока разликата нараства и съвсем убива изискването за еднакъв труд да се заплаща еднакво.

Има отговор и на въпроса как ще се увеличават работните заплати, ако задължителната добавка отпадне.

Свободното колективно договаряне, което се извършва предимно на равнище сектор, играе съществена роля в Австрия, Германия, Дания, Испания, Италия, Кипър, Норвегия, Португалия, Словакия, Франция, Холандия и Швеция. Национални междусекторни споразумения определят увеличаването или понижаването на заплатите в Белгия, Гърция, Ирландия, Румъния, Словения и Финландия. Във Великобритания и в повечето от новоприсъединилите се страни към Европейския съюз договарянето се извършва на равнище отделна компания. Автоматичната индексация на заплащането представлява значителен дял от нарастването й в Белгия и Люксембург.

В България също има споразумения, но не са честа практика.

И в заключение - ясно е, че отмяната на задължителните надбавки няма да доведе до намаляване на заплатите в страната. В същото време ефектът от премахването на тази фактическа дискриминация ще бъде положителен дори за хората с по-продължителен стаж, защото ще отстрани една от пречките пред наемането им и е твърде вероятно да доведе до увеличаване на заетостта. А безработицата на хората над 50 години е съществен проблем в България.

Разбира се, само тази промяна няма да подобри значително ситуацията в страната, но със сигурност е една от стъпките към либерализирането на трудовия пазар и насърчаването на заетостта.