|
| Янко Станоев |
човек никъде не може да отиде освен в главата си
В махалата не срещнах жив човек, иначе всичко бе на мястото си: хиляди щурци, които огласяха простора със звънката си песен, боровата гора отсреща, планинската рекичка, ромолеща сред високите, неокосени треви. Но тя бе толкова малка, че не ставаше да се окъпеш в нея като в свещената Ганг, та да отнесе греховете - и лошите мисли.
И къщата си бе същата, както я бях изоставил преди години, само дето
през нея бяха минали някакви вандали и я бяха омели до шушка,
не бяха пропуснали да отмъкнат дори и електромера. Явно в нея не можеше да се замръква, бе предадена във владение на прилепите и горските призраци.
Поседях отвън на прага като самотна бабичка пред угаснало огнище и се замислих колко такива махалички и селца са напуснати от техните стопани в иначе китното ни отечество. Запилели се хорицата по големите градове в търсене на живот или по широкия свят, както сториха и моите дъщери, чиито имена стояха все още изписани над вратата. Когато бяха все още малки момиченца, събираха се в привечерите отвън с връстници и махалата се оживяваше от веселата им глъчка. А е знайно, че
живот има там, където звучи детски смях
Сега повечето младежи чезнат зад граница, а онези, дето се застояват все още тука, отбягват да имат потомство. Знае се защо. И срещам все повече сънародници, които са необитаеми като изоставени къщи. Виждам ги да се носят на цели орди из нощните улици, надигащи двулитрови бутилки с бира, или да бродят изгубени в неделните следобеди, с безволева походка и празни погледи на родени бродяги. Стари и млади - все едно. Общото между тях е, че не отиват никъде, пък и да си стоят у дома, около тях витае нищото
и в душите им е като в селище, през което са минали хунски орди
В необитаемите хора няма място за обич и съчувствие, мисли за бъдещето, камо ли пък здрав и практичен разум. Само неясна тревога и омраза към малцината, успели да си подредят по един или друг начин битието. В тях всъщност е толкова просторно, че може да се навре свободно всеки политически тарикат. И да им обещае куп немислими неща. Защото
необитаемият човек на лъжа по вярва
И тръгва след събратята си по съдба, стичат се от разни страни в шумни сборища, звучи гръмка и подбуждаща гнева музика, от трибуната си дерат гърлата обиграни в лицемерието оратори, приканващи тълпата на поход в търсене на изгубеното - на справедливостта и възмездието.
Само че никъде по света я няма тази справедливост и никога не я е имало. И накрая самозваните водачи се качват на луксозните си коли и си отиват в луксозните си мезонети и вили и сядат около луксозно подредените трапези сред щастливото домочадие - като доволни хора, свършили добре работата си. А необитаемите? Те се прибират в скромните си панелки и ергенски квартирки, дъвчат там дявол знае какво и въодушевлението им полека се изпарява. До следващото сборище.
Но омразата им остава и като някакви вампири изливат гнева си
върху водещите на нощните радио- и телевизионни програми по откритите телефони.
Без да се правя на кой знае колко по-различен от тези нещастници, аз никога не съм звънял по всевъзможни глупави поводи. Но преди да хлопна портата на старата ми къща над Троянския манастир, преди, казвам, да хлопна портата зад гърба си, преди да я хлопна, ето какво направих: приковах към нея картонче с моя телефон, както бяха постъпили и съседите ми. Все един ден и дотук може да стигне някоя мила двойка английски пенсионери, привлечени от тишината и красивата природа. И от евтините ни къщи - нашите скъпи спомени.
