|
| Георги Марков |
- Проф. Марков, какво точно се е случило на 19 май 1934 г.?
- Един преврат не е лесна работа. Според тогавашния военно-наказателен закон офицер, участващ в преврат, се осъжда на смърт. Така наречените превратаджии са си сложили главите в торбите и са били смели хора. Освен това превратът си има своите тънкости, това не е само военна организация, а и морална подготовка, настройка на общественото мнение. Още повече че 19 май 1934 г. не е обикновен държавен преврат. На 9 юни 1923 г. се сменя едно правителство с друго. На 19 май обаче идва новата ера, новата държава, безпартийната власт, коренна държавна реформа. Този преврат няма нищо общо с фашизма. Вярно е обаче, че идва една авторитарна власт.
През 1929 г. настъпва световната стопанска криза. В селска България изкупните цени рухват 5 пъти, селяните са в бедствие. Има безработица, затворени са фабрики, чиновниците и офицерите не са получавали по няколко месеца заплати. В това време Народният блок, последното издихание на демокрацията, сформира оазис в парламента. Партиите се борят за тлъсти кокали и постни дробчета. Политиците богатеят, народът беднее.
- Напомня малко на днешната ситуация.
- Да, напомня. След 19 май обаче парламентът е затворен, партиите са забранени. Това е периодът на стопанското възстановяване и на политическата стабилност. Затова понякога съм казвал на депутатите: "Внимавайте, че и без вас може." Те обаче казват, че не може без тях.
- Мислите ли обаче, че в настоящата обстановка по света може без депутати? През 1934 г. авторитарната власт е била на мода по целия свят.
- Вярно, че тогава Европа е залята от тоталитарна и авторитарна вълна. Вярно е също така, че тогава България има войска, която се командва от офицери, видели смъртта в очите в три войни. През ноември 1933 г. се провежда конгрес на Военния съюз. Тогава най-големият военен конспиратор на Балканите полк. Дамян Велчев казва: "Господа офицери, в България вече се развяват 42 партийни знамена! Те вече засенчват националното знаме, време е да правим отново преврат." Днес вероятно той ще се обърне в гроба, ако разбере колко партии има. Днес българският народ се топи като ланския сняг, а партиите се размножават.
Премиерът Никола Мушанов не е вярвал, че може да се направи преврат и че може без партии. На сутринта на 19 май той вижда войник пред къщата си и го пита: "Момче, какво става?". Той му отговаря: "Вие вече не сте министър-председател." Мушанов е смятал,че недоволните тълпи ще изпълнят площади и улици, за да искат демокрация, но никой не излиза. Протестират само партийните шефове, които разбират, че остават без партии.
Идеологията на Кимон Георгиев е да обнови България. Той казва: "Стига с тая пропорционална система, стига с тези партийни листи, не партийци, а професионалисти." Нещо, което сега говори ген. Бойко Борисов. Кимон Георгиев намалява окръзите, броя на министерствата, на леките коли.
Цар Борис III е знаел за преврата, бил е против него, но не е можел да направи нищо. Впоследствие той обаче започва да разделя военните. Дава им власт и постепенно те, които са били срещу партизанщината, се пристрастяват към властта и се борят за министерските постове. Във Военния съюз има три крила и цар Борис много ловко играе с тях, залагайки на техните противоборства. Военните се разцепват и съюзът се омаломощава.
В крайна сметка става така, че царят започва да управлява, назначавайки чиновнически правителства, сега ги наричаме експертни. Той си има картотека в двореца, от която вади личности, и ги сменя, когато спират да му вършат работа. Това според мен е успех, защото министрите в голямата си част са били професионалисти.
- Смятате ли, че по-твърдата ръка е била нещо положително за България, предвид факта, че сега също има подобни обществени настроения?
- Ние след 1989 г. решихме да правим парламентарна република, което според мен беше грешка. Няма я личността. Не говоря за диктатор, но трябва да има една силна личност, която да поема отговорността. Рискът при силните личности обаче е, че като си отидат, има политически кризи.
Днес в света има криза на лидери. Няма нито Уинстън Чърчил, нито Франклин Рузвелт... Сега при нас се вижда личността на Бойко Борисов, търси се пак силният човек, който вдъхва увереност, сигурност. Хората се надяват, че ще има личност, която да поеме отговорност. Някои казват, че Борисов не е от политическата класа, но историята издига и такива личности. Стефан Стамболов е нямал и средно образование. Строителите на тогавашна България са нямали подготовка, но са били родолюбци, били са възрожденско поколение, имали са възрожденски идеали, които загинаха с войните за национално обединение. Те имаха идеал и техните грешки могат да бъдат простени, дори греховете им. Днешните политици нямат идеал. Ако златният телец е идеал, ако да бъдеш олигарх с обръч от фирми и да се надсмиваш над народа си е идеал...
- Как са се отразявали обаче досега в българската история управленията на силните личности?
- Силната личност може да бъде нещо добро, но може да бъде и за зло. Хитлер също е бил силна личност. Зависи от самата личност, да не поеме навътре наркотика на властта, да не стане политически наркоман. Това е много важно. Защото властта е нещо много опасно. Можем да казваме всичко за Симеон, но той има 1000 години зад себе си родословно дърво, за него властта е нещо естествено.
- В този смисъл Бойко Борисов е малко опасен, защото властта за него не е нещо естествено.
- Въпросът е дали ще му понесе славата. Ако издържи на славата, това ще бъде добре и за него, и за България и ще влезе в историята.
Бедата на тия 16 години, че изведнъж на високи постове застанаха хора, които не са и сънували тази власт. И не им понесе славата. Дори да вземем битовото равнище - да влезеш в една резиденция, или кабинет, със секретарки, охрана, ескорти, лампи... Или пък се здрависваш с Бил Клинтън, с Буш, със световни лидери... Това е предупреждението на историка.
На силната личност обезателно й трябва умен екип. Една от поуките на 19 май 1934 г. е, че когато политическият елит поеме от наркотика на властта и се откъсне от действителността, се случва това, което се е случило на Мушанов.
Двойните стандарти на западната демокрация
