Втора международна финансова институция след Световната банка публично изплака разочарованието си, че била нежелана като кредитор на България. Този път става дума за Европейската инвестиционна банка, най-старата и най-уважавана финансова институция на Европейския съюз. От основаването си през 1958 г. ЕИБ е финансирала проекти за над 540 млрд. евро в страните от Евросъюза и партниращите му държави. По правило нейните кредити са най-евтини поради максималния й кредитен рейтинг и статута й на нетърговска институция. За разлика от ЕБВР, която се стреми да работи на пазарни начала, ЕИБ оскъпява кредитите единствено с цената на издръжката си, но няма за цел да печели. Нормалният човек би се стремил да получи максимума от достъпните му кредитни ресурси тъкмо от най-евтиния възможен източник, но статистиката на ЕИБ сочи, че



кредитите за България са нищожни,



едва 1.2 млрд. евро, т.е. под 4% от всичките 34.5 млрд. евро, отпуснати от ЕИБ за финансиране на Нова Европа от 1990 г. насам. И от година на година намаляват, защото старите кредити се изплащат, а нови не се задават. Достигнала до рекорден минимум на операциите си в България, банката за инвестиционни проекти била намислила да прибере сътрудниците си от София. "Вашият финансов министър не ни иска", обяснява отговорният за региона вицепрезидент на ЕИБ причината най-солидната публична банка на ЕС да е отхвърлена като нежелан кредитор на България. Но греши,



не кредиторът е нежелан, а кридитите



изобщо. И проблемът на ЕИБ в България съвсем не е местният финансов министър, а вносната финансова политика на страната. Същият проблем среща не само ЕИБ, но и всички финансови институции - публични и частни, които обикалят из София на лов за публични проекти или с цел поне да пласират някой кредит срещу държавна гаранция. Не става. От 1997 г., т.е. от валутния борд насам, публичното заборчаване е обявено за главно зло. От две години репресираме целия банков кредит. Бюджетът трупа излишъци, които ползва за практически безвъзмездно финансиране на братските свръхдържави (фискалният резерв заедно с резерва на валутния борд задължително се влагат в чужбина, защото пласментът у нас на струпаните в БНБ милиарди е забранен). Логично - държава, която се е отказала да ползва дори собствените си резерви,



не вижда смисъл от външен кредит



Затова все по-трудно и по-рядко през иглените уши на бюджетното законодателство се провират проекти за нов държавен и държавно гарантиран дълг. Тъй като у нас финансова (а комай и изобщо икономическа) политика отдавна не съществува отвъд матриците на фонда, кредитната абстиненция се разглежда като апогей на държавническа разумност. Това си е абсурд и антилогика, защото щурият отказ на държавата да се възползва от собствените си финансови възможности автоматично я вкарва в значително по-големи и напълно безсмислени финансови разходи. Да вземем



примера с магистралните концесии



Според злополучния договор за най-сочната магистрала "Тракия" българската държава, освен че харизва правото три десетилетия да събира пътните такси, практически гарантира постъпленията на концесионера. Единственото предимство на такава гаранция е, че не увеличава числото, което показваме като държавно гарантиран дълг ("хитро" сме гарантирали не самия дълг, а постъпленията, с част от които той ще се плаща). Но сметките показват, че едва 1/3 от постъпленията отиват за погашение на кредитите. Останалите са разходи по събирането на таксите, разходи за поддръжка и текущ ремонт и печалбите на концесионера. Т.е. "скритата" държавна гаранция покрива поне 3 пъти по-голяма сума от самата инвестиция. В този случай



икономически разумното решение



е самата държава да финансира инвестицията пряко, най-логично ще е да ползва за целта поравно собствените си фискални резерви и кредит от ЕИБ (който е поне наполовина по-евтин от кредита, който търговецът концесионер би получил). А на концесия да даде вече готовата магистрала. Цената на такава концесия - на вече готов, а не на бъдещ път, ще е не-повече от 50% от постъпленията. И ако сметките са били верни, държавният дял от пътната такса не само ще стигне за изплащане на инвестицията, но около 20% от всички пътни такси ще останат нетен приход за бюджета. Същият модел на пряка държавна инвестиция за сметка на достъпния на държавата, но не и за частника (бил той нашенец или чужд), евтин кредитен ресурс ще е много по-изгоден от чисто пазарните алтернативи за проектно финансиране на АЕЦ "Белене" и въобще на големите инвестиционни проекти с национално значение. Не става дума държавата да експлоатира готовите обекти - отдавна е доказано, че частникът се справя далеч по-добре от държавните бизнесмени с управлението и поддръжката на собствеността. Но е време



да сменим късогледата позиция



"държавен дълг не щем" с прагматичен и смислен модел на управление на фискалните резерви и държавния дълг по най-изгоден за страната начин. Държавата трябва да се научи не да бяга, а да пресмята и да поема риска от собственото си развитие. Не само за публични, но и за частни проекти.