|
| Волен Сидеров и компанията му спадат към категорията на реторическия турбо-популизъм. По съществото си "Атака" е обикновен, сериен модел на популизма, но със закачен ауспух от турбо-версия и крещящи надписи по купето. |
Има ли такова животно?
Еклектиката на популизма и вътрешната му противоречивост биха накарали мнозина почитатели на основните закони на логиката да решат, че такова животно няма. Помислете за следните парадокси: популистите обикновено са срещу партиите, но самите участват в партии или движения; те водят кампании в името на хората, но често искат ограничаването на техните права; те отричат плурализма на обществото, но винаги намират в него групи, които обявяват за различни, за врагове. Въпреки тези парадокси обаче популизмът стъпва на здрава и семпла идейна основа. Главният му постулат е, че волята на народа е единственият източник на легитимност. Тази воля не трябва да се изкривява от партийната система и механизмите за представителство на либералната демокрация. Също така според популистите тази воля не бива да бъде ограничавана чрез конституционни съдилища, които изолират политиката от контрола на народа и неговите представители, както и чрез приемането на нормите и инструкциите на външни организации, като ЕС, МВФ, НАТО и др., които също не подлежат на вътрешнополитически контрол.
Като много модерни пазарни продукти популизмът идва в поне две разновидности: сериен масов модел и турбо версия. Серийният модел се гради на атака не срещу конституционната система на либералната демокрация, а срещу съществуващите партии -представители на народа. Твърдението на серийните популисти е, че тези представители са се откъснали от хората, корумпирали са се, станали са заложници на частни интереси. Движението на Симеон II у нас дойде на власт чрез подобни аргументи. Серийният популизъм постепенно се превръща в основен начин на правене на политика не само у нас, но и в развитите демокрации. Следните няколко фактора обясняват неговия успех.
Първо, съвременните партии изоставят твърдите идеологии на лявото и дясното. Лейбъристите на Блеър са
по-пазарно ориентирани
от която и да било българска партия вдясно от центъра. Консерваторите в Англия пък поставят като свой приоритет намаляването на бедността в страната - нещо, което като че ли е запазена марка от репертоара на „социалния президент" у нас. Консерватизмът на Буш изисква „голяма държава". Дори в Германия - родината на „програмните" партии, леви и десни формираха широка коалиция: нещо немислимо до преди години. Така че ако популизмът е птицечовка, то лявото и дясното са станали еднорог и дракон. Едва ли е изненада, че тези, които твърдят, че са ги виждали - основно политици и политолози - далеч не са несъмнен източник на информация: напротив, те си вадят хляба чрез способността си да виждат неща, невидими за останалите.
Второ, идеологическото сближаване на основните партии ги тласка към „деполитизирани" и „персонализирани" теми като корупцията и престъпността. Ако не се различаваш по програмата си от опонентите си, винаги можеш да твърдиш, че си по-честен от тях. Ако това не е особено убедително, поне можеш да заявиш, че си по-прагматичен, че говориш по-разбираемо на хората и други подобни. В крайна сметка различията между партиите често се свеждат до различия в публичните образи, изградени от техните лидери. Политиката се превръща в естетически, зрелищен
феномен, който се случва основно в медиите
Публиката обаче става все по-капризна и започва да се отегчава от масовите серийни версии на популизма. Появяват се пазарни ниши за зрители с по-екстремни вкусове. За тях се произвеждат турбо-версиите на популизма, които атакуват конституционната система в нейната цялост: те атакуват не играчите, а правилата на играта. Така например популизми с авторитарен уклон водят борба с разделението на властите; националистки и ксенофобски популизми атакуват правата на малцинствата и чужденците; леви популизми мечтаят да ограничат правото на собственост и т.н. Тези популизми най-често идват под формата на екстремна, радиализирана демокрация, в която мнозинството има право на всичко и не трябва да се съобразява с никакви конституционни ограничения.
В съвременния свят този вид популизъм може да бъде наблюдаван в чист вид в държави като Венецуела и Беларус, където Чавес и Лукашенко управляват, без особено да се съобразяват с конституционните правила. В много други общества турбо-популизмът присъства в политическата реторика, но отсъства в политическите действия. Турбо-популистите в Западна Европа - Йорг Хайдер в Австрия, например най-добре илюстрират този феномен. Като че ли австрийците, следвайки ученията на сънародника си Фройд, имаха нуждата да изговорят по-радикалните си фантазми, за да успеят да се дистанцират от тях. В крайна сметка партията на Хайдер, веднъж включена във властта, се нормализира до „сериен" популизъм и не предприе действия, различаващи я съществено от другите основни австрийски партии. Подкрепата за нея постепенно се стопи и обществото изпита тайно задоволство от изживяния катарзис. Разбира се, до следващото представление.
У нас Волен Сидеров и компания спадат в категорията на реторическия турбо-популизъм. По съществото си „Атака" е сериен модел със закачен ауспух от турбо-версия и крещящи надписи по купето.
Игра на нерви - кой ще мигне пръв?
Бил той турбо-версия или сериен модел, популизмът е заплаха за съществуващия политически елит. Той е инструмент за алтернативни, фрустрирани, резервни елити, мечтаещи да дойдат на власт. Ето защо утвърдените партии нервно реагират на всяка негова проява: те или се втурват да копират похватите на серийния модел, като така го „нормализират", или пък се опитват да забранят и да криминализират по-сериозните турбо-версии. Често пъти се стига до опити популистите да бъдат изхвърляни от политическия процес чрез правни средства. Спомнете си забраната на Симеон да участва в президентските избори, съдебният отказ да се регистрира неговата партия на парламентарните избори и т.н. Тези опити се оказват неуспешни не само у нас обаче - правни забрани и други трикове трудно могат да потиснат надигането на популистки вълни. Тези правни методи би трябвало да се използват съвсем пестеливо само в случаите, когато даден популист наистина представлява заплаха за конституционния ред.
Съществуват различни методи да се тества реалната опасност от популизма в по-екстремните му форми. Американската традиция защитава правото на свободно говорене и на серийните, и на турбо-популистите. Държавата там се намесва само когато има ясна и непосредствена заплаха (clear and present danger) от екстремистко говорене да се премине към екстремистко действие. Този стандарт защитава иначе много противни форми на политическа изява като митинги на неонацисти и Ку Клукс Клан. Опитът на Германия е малко по-различен: там на държавата е позволено да се намесва превантивно, изпреварващо, ако програмата и структурата на дадена партия, както и изказванията на нейните лидери са несъвместими с принципите на либералната демокрация (това е тъй наречената доктрина за „войнствена демокрация", демокрация, воюваща за своите ценности). Все пак обаче в Германия тази доктрина не е прилагана за забрана на политически партии от половин век насам. Ако трябва да обобщим опита на утвърдените демокрации, забраните на популисткото и екстремисткото говорене не са основният инструмент за борба с него.
Какво да се прави тогава?
Срещу серийните форми на популизъм, както и спрямо някои от реторичните турбо-версии не трябва да се прави нищо, стига в дадената държава да има достатъчно свободен демократичен процес. При такива условия парламентаризмът отсява плявата от зърното, пука балоните на празните обещания, разобличава демагогията. В крайна сметка всеки популизъм има право на своите 800 дни. Все пак обаче партиите, които не искат да следват императивите на популизма, могат да опитат следните три простички, но често непосилни за тях неща:
- Да се откажат от катастрофичните описания на състоянието на нещата от рода на: „изчезваме като нация; държавата е разграден двор; корупцията е повсеместна; нямаме съдебна система; мафията управлява; влизаме в ЕС като бедняци и втора класа граждани; приватизацията беше криминална; селското стопанство е съсипано; диференциацията на доходите е нетърпима..."
- Да се откажат да скъсяват рязко сроковете, необходими за изравняването на благосъстоянието ни с това на заможните държави. И на най-големите икономически тигри за тази цел са били необходими десетилетия, и то от момента, когато са били стъпили на що-годе правилен път. В това отношение нашето летоброене започва от 1997 г. Колкото и петилетки да вземаме за една, изгубеното време не може да се навакса магически.
- Да се откажат от идеята, че докато не настигнем другите по благосъстояние, България ще е отвратително място за живот, достойно само за тези, които не могат да се измъкнат.
Кой ще гласува за партии, отказали се от всичко това обаче? Липсата на вяра, че избиратели за подобни партии съществуват, е основният аргумент на популистите. Ключ към техния успех е превръщането на цинизма, умората и апатията в политически ресурс.
|
| Президентите на Боливия Ево Моралес (вдясно) и на Венецуела Уго Чавес (вляво) са типични представители на крайния популизъм. Той се появява тогава, когато се атакуват не редовите политически съперници, а правилата на политическата игра. |
|
| Данаил Смилов |
е подчертал най-важния акцент м манипулативната статийка. Пътят е верен според нея, либералната демокрация няма алтернатива, фактите от действителността у нас са плод катастрофични мисли и изявления, изричащите ги са някакви си популисти, които само искат да се промъкнат в средата на политическия елит. Стандартна манипулация за чуждия център, от който е излязла. Той е финансиран отвън именно за такива пропагандни цели, обозначавани периодически за заблуда на българите. Такива с9а почти всички неправителствени организации у нас, всъщност изнесени напред бази на няколко подривни централи, финансирани или от чужди разузнавателни служби, или от ционисткия кагал. Колониалните администрации на чичо Сам, без всякакво основание наричани български правителства, им оказват всестранна помощ и често дори ги финансират допълнително. При това положение на съчетаване на външен подривен терор и на вътрешното му подпомагане от управляващия елит народът обективно няма никакви шансове да се бори активно за своите кръвни интереси и е принуден да стиска зъби и да чака по-добри времена. Както и да преглъща обидите и заплювките на изродчета-майкопродавчета, каквито в този форум също присъстват под няколко ника всеки. Не ни крив, прост, жалък или продажен народът, само дето отдавна е наясно, че срещу ръжен не се рита, а срещу два-три - хептен.
