I

Победители

1

Широкоизвестна (а затова е станала крилата) е фразата: "Победителите не ги съдят."

Малко история. Приписва се (но без меродавни доказателства) на Екатерина II, която, противопоставяйки се на предаването на А.В. Суворов на военен съд за една негова победоносна битка през 1773 г. (щурмуването на Туртукая), която той предприел въпреки заповедта на фелдмаршал П. А. Румянцев, сиреч самостоятелно, на своя глава, пренебрегвайки нареждането на по-горестоящите, за което, разбира се, според закона и правилниците е трябвало да бъде съден.



2

Няма съмнение, че тук "съдят" има много по-широко значение, отколкото предаването на съд - военен или граждански. Съдът тук включва и моралното осъждане, порицание, низвергване, остракизъм и т.н. Съдът тук означава, че на победителите обикновено не се търси сметка, че те най-често не носят отговорност за причинените от тях беди - на чуждите и на своите - за разрушенията, за узаконените убийства (на война, ако ти не убиеш, тебе ще те убият), за погубените огромни материални и духовни ценности, за всичко лошо, което те са натворили. Защото важна е победата и само победата. ("И значи нам ни е нужна една победа, а за цената не ще се поскъпим"). Страданията, мъките, разрушенията, гибелта са без значение или с много по-малко значение в сравнение с триумфа на победата.



3



Но не всяка победа е действителна победа и не всичко победоносно е истинско победоносно. Защото има и Пирови победи.

Малко история. Епирският цар Пир в 279 г. пр.н.л. победил римляните в битката при Аускул. Но както разказват Плутарх и други римски историци, за тази победа армията на Пир дала толкова жертви, че сам победителят възкликнал: "Още една такава победа и ние ще загинем!" И наистина, още през следващата 278 г. римляните разбили Пир и така се осъществило неговото предвиждане. Пировата победа е временна и неистинска, тя вече съдържа бъдещото поражение, а кога то ще настъпи, зависи от ред предвидими и непредвидими исторически събития.



II

Победени



4

Равна по значение и популярност на фразата победителите не ги съдят, е и нейната противоположност: тежко на победените.

Малко история. Според преданието, разказано от Тит Ливий (История на Рим) и от други римски историци, един от галските вождове Брен наложил на победения Рим контрибуция от хиляда фунта злато, на която римляните се съгласили, но не били съгласни златото да се тегли на везните на победителите. Но победителят Брен, издевателствайки над римляните, поставил на везната и своя меч, за да натежи още повече, и възкликнал: Vae victis! - Тежко на победените, с което искал да покаже, че победителят е винаги прав.



5



А това тежко много често прераства в съдебни процеси (познати са и в България) срещу виновниците за националната катастрофа - те трябва да са изкупителна жертва за изгубената война, макар че същите тези виновници щяха да бъдат герои, ако войната (същата, със същите цели, със същите жертви би била победоносна).



III

Морал



6

Антитезата победители-победени най-често се свързва с каузата, за която започва конфликтът и чийто резултат обикновено завършва с победата на победителите и поражението на победените.

Каузата на всяка бореща се страна по правило се представя от нея като най-справедлива, като единствено справедлива, което, разбира се, не пречи на другата страна да прави същото, както в юридическо, така и в морално отношение.

Но кое и какво е справедливо и кое и какво не е?

Справедливостта е може би най-дискутираната, най-обсъжданата категория и същевременно най-трудно дефинируемата, най-трудно поддаващата се на определение. А най-често се оказва, че тук няма обективен критерий колкото и той да е бил търсен, особено в хлъзгавата материя на международното публично и частно право! Справедливото за едни е несправедливо за други, законосъобразното за едни е незаконосъобразно за други и vice versa. Според Тит Ливий: "Когато войната е необходима, тя е справедлива" (История на Рим). Но въпреки целият авторитет на древния автор и неговото решение е неприемливо, защото за кого и кога войната е необходима и няма ли и тук пълно разминаване на гледищата на различните народи, военачалници и обикновени хора.

Такъв критерий не е обективен, а субективен, макар че субектът може да е индивидът, групата, нацията, държавата. А субективизмът на този критерий се изразява още и в това, че той е пряко свързан, а дори и производен от ползата, изгодата - все едно дали за индивида, групата, нацията, държавата.

"Където бият барабаните, там законите мълчат" (Томас Фулер).

"По време на война законите мълчат" (Цицерон)



7

Във всички тези случаи моралните и юридическите присъди са предпоставени от резултата - победа или поражение, печалба или загуба, - а не от мотивите, които винаги трябва да имат предвид като критерий - макар и не единствен - за справедливостта на решението - и моралното, и юридическото.

И както красивото е красиво, доколкото то се харесва без интерес, незаинтересовано, защото в противен случай съждението на вкуса ще е твърде партийно и следователно, неестетическо, така и доброто е добро, не защото обслужва нечии интереси, а защото, както е посочил още Кант (категорически императив) може да бъде въздигнато като норма (правило) на всеобщо поведение (законодателство).

В противен случай се получава нещо като бушменски морал - Добро е, когато аз убия враговете си, а зло е, когато те направят същото с мене. А не е далеч от този морал и толкова често повтаряното: "Правото е в силата, ето всичко, слабият е всякога виновен."

Много често и най-разумните доводи подлежат на извращаване, когато в тях се влага смисъл, който първоначално не се е имал предвид. Едва ли някой би възразил срещу разума на латинската максима Si vis pacem, para bellum - ако искаш мир, готви се за война. Но ако под претекст, че искаш да си запазиш мира, всъщност се готвиш за поредното хищничество от една агресивна война, тогава разумната маска е само демагогияq и то най-страшната демагогия - политическата.



8

Заключение

Тъй се получи, че най-много от примерите, които използвах в тази статия, взех от историята на Рим. Не мисля, че съм сгрешил, но все пак дължа обяснение.

Защото, когато става дума за война и мир, за победители и победени, за право и безправие, за справедливост и несправедливост, чия история и коя епоха може да предостави повече и по-добри примери от великия Рим и от великия народ латински - народ на войници, на граждани, на законодатели, на държавници.

Такова е моето обяснение, на което гледам и като на оправдание, а защо не - и като извинение.