С клаксони, балони и писъци край нас лети абитуриентската младеж. Винаги съм се чудел отде е този френетизъм, с който оределите в страната юноши държат да набият в очите и ушите на всинца ни - ето, нас ни има, тук сме, пораснахме и хвърчим към живота, вардаааа!... - поне със 120 в час по булеварда.
И когато бях на 18, и сега, на два и половина по толкова, усещам радост, но и някаква тъга ли, неловкост ли край тези карнавали. И то не идва само от раздялата с аверите в класа и детството, а отнякъде по-дълбоко.
"Знаеш ли, в целия ни блок няма нито едно дете - довери ми вчера познат. - Само старци."
Е, блокът му е малък, помислих си аз за утешение. Истина е, че децата в страната ни катастрофично намаляха, а младите попълниха университетите на Берлин, Брюксел и Вашингтон, строителните площадки на Мадрид и Милано, румсървиса на хотели по Атина, Абу-Даби, Осло...Но не става дума и за това.
Все още има ученици в училищата, поне в софийските и в тези из големите ни градове. Които в края на май се събират, викат като на стадион - едно, две, три - там до единайсет или дванайсет, а после летят из улиците, наполовина излезли през прозорците или шибидаха, досущ внезапно
полудели манекени в някой глупав клип...
А изтръскалите семейните авоари до шушка мама и тати гледат оперилото се чедо със сложна смесица от гордост и притеснение.
Абитуриентските балове и съпътстващият ги парад на суетата произвеждат, разбира се, материал за сарказма ни. Родителският напън за по-лъскава кола, за по-шик костюм, за по-елитно заведение, демонстрацията на семейни и родови възможности - то дразни. Но е достатъчно обсъждано, за да се занимаваме пак с него.
Ще ми се да помислим - а какво толкова ни казват с тоя шум и тази бравада довчерашните юноши? Дали дипломата в джоба им е така важна за тях, че крещят като маймунския народ Бандарлог в ушите на Маугли, и клаксонират на възбог?
Или подгрява еуфорията им фактът, че някак официално влизат в света на възрастните, с разните му там волни радости - свобода на преместването из пространството, секс, алкохол и други тайни услади?
Глупости, всички тези услади по-голямата част от днешните зрелостници познават и ползват на воля...
Според мен с този изнервящ полицията екшън юношите ни казват - търсим нещо, на което не ни научихте. Което ни се ще да имаме, но не ни го дадохте, и си го фасонираме както можем...
Младежите търсят Висока порта към зрелостта, в която трябваше да ги въведем ние. И понеже нашата зрелост не е кой знае какво, освен това я познават вече особено откъм откъм нейните непривлекателни страни
си измислят инициация
Правят си ритуали, създава си чувство за празник и посвещение. А тази дума посвещение - нали й виждате корена - поСВЕЩЕНие. Търсят Свещеност в празника, но те като маса никога не са имали образец на празник, който предполага нещо друго, освен маркова пиячка, лъскави возила и демонстрация на завоювана особа от другия пол, която се котира високо пред връстниците с по-елитна физика и дрехи...
А отвътре, може би без да си дават сметка, копнеят по инициацията, по печата на духа...
От Австралия през Океания до Близкия изток юношите са влизали в света на възрастните чрез сложен ритуал, който ги е приобщавал не само към бита, но и към боговете.
Смисълът на инициацията е, че едно инфантилно същество трябва да умре, за да дойде другото - зрялото. Възрастните водачи превеждали юношата през цял набор изпитания - студена вода, тунел от тръни, самотна нощ, или много такива нощи в тъмна пещера...
Познавачът на тези неща Мирча Елиаде твърди, че за инициацията по принцип е характерно краткотрайно създаване на чувство за хаос, тоест демонстрация как от хаоса космосът отново става подреден, удобен. Затова в началото на ритуала нерядко има случаи на нарушаване на забраните и други норми на социалния ред.
(Имайте го предвид, катаджии, когато подгоните някое джипче с три-четири бесновати валкирии в него...)
Не само аборигените и индианците с екзотичните им ритуали, но и арабите и евреите с обрязването, пък и християните (в различните църкви) имат свой сакрален вход към зрелостта. В православната и католическата църква конфирмацията, миропомазването били извършвани по време на кръщаването. В началото на XIII век обаче Латеранският събор одобрил практиката за отместване на ритуала конфирмация от кръщаването към достигането на физическа зрялост към индивида.
Католиците са запазили тайнството до днес, протестантите го предпочитат повече като обряд, не като тайнство.
Ще кажете - с какво са по-добри разни тайнства и суеверия от цивилизования бал и бутилката уиски с дама или кавалер после?
О, не твърдя, че са по-добри. Твърдя само, че човеците, а и българчетата, преживяват период на дефицит в доверието си изобщо - в доверието към изначалната одухотвореност на битието.
И тия клаксони не ни съобщават само буйната радост на достигнали полова зрялост индивиди, а са и вопъл по липсата на Ориентир и Учител. Неща, които не намират у нас, съвсем инстинктивно, и - защо да крием, май с право. (Трагичните по-сетнешни статистики - на престъпността и болестите, на разводите, емиграцията и депресиите също се чуват в тия клаксони...)
"Деца играят вън / сега е утрината тяхна" - беше писал Яворов.*
Деца бибипкат вън - сега е тяхна вечерта, бих перифразирал класика.
Но края на куплета - "Деца, боя се зарад вас", бих оставил - не остарява.
-------------
*В часа на синята мъгла.
|
|