Постъпката на титуляра на вътрешното министерство Румен Петков е във всички случаи грозна. Не обаче тя е важна, а принципите, които дават възможност да се постъпва така. Ще ги сведем до три.



Принципът на тайното знание



Би трябвало да има етическо правило: ровенето в досиетата, преобръщането на пепелта, останала от тях, не бива да вършим с мотив за използването им в даден момент срещу дадена персона. Точно това обаче направи журналистката Ангелина Петрова - дали по нечие внушение, каквито съмнения вече се появиха, дали пък от любов към истината. Нейното искане беше именно избирателно - този, този и този; сиреч в основата стои именно желанието досието да се превърне в инквизиторски инструмент срещу някоя неудобна личност.

Досието има особено присъствие в социалното пространство. Двойствено. От една страна, знаем, че го има, че съществува; от друга - не знаем какво съдържа. Казано иначе, досието е битийствено заявено, не са заявени обаче конкретните параметри и съдържателни характеристики, чрез които то е това, единствено това и никое друго досие. Знанието за него, поне за по-голямата част от публиката и най-вече за онези, които са представлявали обект - било като заподозрени, било като потенциални сътрудници - на неговия интерес, е смътно знание без категорични очертания. Знание в мъгла, с неясни параметри, със съдържателни хлъзгавини. Знание по принцип, не в конкретност.

Тъкмо тази липса на конкретност всъщност доведе до един от първите големи скандали, свързани с досиетата на бившата Държавна сигурност: когато през 1990 г. вече изчезналият вестник "Факс" публикува списък с имена на доносници, сред тях фигурираха и такива крупни фигури на опозицията по онова време като Петър Дертлиев - лидера на социалдемократите, Милан Дренчев - водача на БЗНС "Никола Петков", както и други лежали по затворите и концлагерите на комунистическия режим хора. После се оказа, че нищо не е истина: господата Дертлиев и Дренчев са фигурирали в списъците на Държавна сигурност, но не като доносници, а като разпитвани. Тоест като жертви, не като помагачи.

Можем следователно да говорим за нашето знание за досиета не като за знание, а като за полузнание. Знание обаче без конкретика си е чисто незнание. И точно това наше полузнание /незнание беше употребено в случая "Алберт"/. Ние сме незнаещи; но има и знаещи. Те имат достъп до знанието, ала го държат в тайна, защото всяко тайно знание е власт. Власт на знаещите над незнаещите; тайното знание подразделя хората на два вида: на такива, които имат достъп до него, и на такива, които нямат. Казано иначе, на Посветени и Непосветени. И тези, които са Посветени, някак милостиво, великодушно от време на време допускат нас, Непосветените, до тайното знание. Но ни допускат избирателно. Ясно е защо - за да ни манипулират. Ала не само нас, а и онези, за които нещо знаят. Скрито-покрито, тайно-потайно. Под сурдинка. Ето го и вторият принцип:



Принципът на манипулацията



Досиетата са оръжие, защото в общественото съзнание са компромат, очерняне. Значи този, който има досие, задължително е някакъв мръсник, подлец, гадняр. Въобще кофти човек. Това е презумпцията и тази презумпция дотолкова е вкоренена в масовата психика, че няма изваждане от там. Не се отчитат обаче обстоятелствата, които са принудили един човек да влезе в системата като някакъв обслужващ Държавна сигурност персонал. Няма детайлизиране, конкретизиране, отсяване: всички с картончета са мръсници. Някои обаче не са: какво стана с Петър Берон, който чак беше свален от поста председател на СДС заради досие. Когато Комисията по досиетата обяви през 2001-а имената на бившите и настоящи народни представители след 1989 г., имали по един или друг начин връзки и отношения на сътрудничество с ДС, името на доктора ентомолог не фигурираше сред тях. Оказа се, че той просто бил писал доклади за експедициите си. А онези, които са били насилвани, тормозени, бити дори, за да се присъединят - те какво? Никой не конкретизира, хвърля се в публичността, че този и този бил доносник... и край, свършено е с него. Защо обаче точно този, а не онзи? Защо един се оказва съзнателен агент, а друг, видите ли, дори не знаел, че бил явочник? Ами ясно е защо: защото първият е неудобен, а вторият - удобен. Стигаме вече до третия принцип:



Принципът на моркова и тоягата



Послушен ли си - картончето ти остава тайна. Не си ли послушен - изваждаме го. Едно мислене, което не е твърде далеч от времето на тоталитаризма, когато хората бяха наказвани освен заради антисоциални простъпки, но и заради идеологическо несъгласие. Именно идеологически разминавания стоят в основата на последния скандал с досиетата. На едни беше даден морков, други обаче опитаха тоягата върху гърба си. Защото много им знае устата. Защото не са съгласни с политиката на ведомството. Георги Коритаров беше много остър с представителите на МВР по случая "Чората", тогава се стигна и до разменени остри реплики директно в ефир. Какво се оказва: досието е наказание за непослушание, един вид изключване от училище, в случая - от публичността.

Проблем е продължаващата тайна над досиетата. Докато тя стои, дотогава те ще ръководят по перверзен начин обществения живот. Затова трябват радикални решения: или да бъдат унищожени завинаги, както направи Испания, или да бъдат публикувани изцяло в интернет, както направи Словакия. В противен случай активните мероприятия ще продължат, отклонявайки общественото внимание от много по-съществените задачи, очакващи своето решение.