Черна гора, смятана довчера за сръбско ремарке, се откачи и потегли на собствен ход и с висока скорост. Сърбия се превърна в спирачка за европейските амбиции на по-малката република в остатъчната федерация и Подгорица предпочете отделянето. За разлика от предишните отцепвания от югофедерацията този път процесът протече без външна намеса. Независимостта на бившата съюзна република Черна гора, която до 21 май бе съставна част от Държавната общност със Сърбия, няма как да не бъде призната от Белград и света. Вотът на 55,4 на сто от участниците в референдума изрази желанието на черногорците да поемат по свой път, какъвто рядко са имали в неколковековната си история.



Първите данни за малката балканска държава



датират от ХV век. Скоро след това пада под османско владичество, което продължава до фактическата й независимост през 1796 година. През 1878 година вече официално провъзгласява самостоятелността си, а от 1910-а става монархия, чийто суверен е крал Никола. След Балканската и Първата световна война през ноември 1918 година губи независимостта си и става част от Сърбия в рамките на провъзгласеното от крал Александър II Караджорджевич през 1929 година Кралство Югославия. След Втората световна война Черна гора е една от шестте народни, а впоследствие и социалистически републики на бивша Югославия.

Разпадането на Титовата югофедерация освен кръвопролития и войни ражда на 27 април 1992 година новата Съюзна република Югославия (СРЮ). Територията й обхваща по суша 102 173 кв. км. От тях на Сърбия (включително тогава и Косово) се падат 88 361 кв.км, а на Черна гора - едва 13 812 кв. км. Предимството на Черна гора е, че има излаз на Адриатическо море, докато Сърбия е вътрешна територия. При преброяването на населението в СРЮ, извършено през 2002-а, (когато Косово дефакто вече е протекторат на ООН) сърбите са 7 498 001, а черногорците - около 650 000 души.

На 4 февруари 2003 година СРЮ се преименува в Държавно обединение Сърбия и Черна гора и приема Конституционната рамка. Тя повелява новата държавна формация да бъде основана на принципа на равноправие на страните членки, плуралистична парламентарна демокрация с върховенство на закона, пазарна икономика, свобода на волеизявление, социална справедливост, човешки права. Изрично е упоменато, че три години след приемането на основния закон Черна гора има право да реши чрез референдум дали да остане в рамките на обединението, или да поеме по самостоятелен път като независима държава.

Досега освен общ парламент (Скупщина), президент, Министерски съвет и Върховен съд Сърбия и Черна гора имат собствени правителства, президенти и скупщини.

Президентът на Сърбия и Черна Гора се избира на ротационен принцип. Ако избраният президент е черногорец (какъвто е Светозар Марович), за следващия мандат трябва да се избира сърбин и обратно. При това държавният глава има право само на един четиригодишен мандат. Той ръководи работата на Министерския съвет, представлява държавата в страната и в чужбина, обнародва приетите от Скупщината на Сърбия и Черна Гора закони и правителствени постановления. По определение е и член на Върховния съвет на отбраната.

Всичко това обаче остава в историята.



Сърбия остава сама

във вътрешнополитически и международен аспект и това ще има разнопосочни последици за двете републики. Белград, макар и с неудоволствие, ще трябва да признае резултата от референдума. Обединението между двете последни републики от бившата югофедерация ще престане да съществува.

Отсъствието на последователна политическа стратегия и тактика в управлението на многонационалната държава, каквато бе бивша Югославия, доведе през последното десетилетие до поредица от провали на доминиращата и най-голяма по население република в Титовата федерация. Сърбия имаше всички предпоставки да играе решаваща роля и да поддържа равновесие между бедните и богатите във федерацията. Поради прозападната си ориентация още от времето на комунизма Белград можеше да поведе всички републики към ЕС далеч преди бившите съветски сателити. Вместо това той проигра шанса си чрез регионални военни конфликти заради собствения си шовинизъм. Резултатът бе икономическа разруха, международни санкции и загуба на територии. Стана така, че отцепилите се републики сами поеха към Европа и оставиха Сърбия последна на опашката.

След разделянето с Черна Гора Сърбия ще наследи всички права на държавното обединение, включително и мястото му в ООН. Ще наследи обаче и проблемите, сред които централният е статутът на Косово. Той се усложнява още повече, защото резолюция 1244 разглежда сепаратистката област като част от федерация, а не от Сърбия. С разпадането на последния остатък от федерацията



Косово изведнъж излиза от формалните граници,



към които се числи по волята на ООН, и получава най-силния си международноправен аргумент за своята независимост. Международната общност не смята областта за част от Сърбия и това поставя Белград пред свършен факт.

Европейската перспектива на Сърбия е повече от неясна. Брюксел прекрати в началото на май преговорите за асоцииране и стабилизиране заради липса на достатъчно сътрудничество на Белград с трибунала в Хага. Генерал Ратко Младич се видя на сръбското ръководство прекалено висока цена заради едни преговори с неизвестен край.

В тази обстановка Черна гора избра отцепването, за да не затъва заедно със Сърбия.



Политическата безпътица на Белград



пролича от призива на министъра на външните работи Вук Драшкович в неделя вечерта за възстановяване на парламентарната монархия. "Вярвам, че това е исторически момент Сърбия да се върне към своето историческо начало, което да бъде основано на исторически проверени и победоносни стълбове на сръбската държава, а това са стълбовете на кралството. Сръбският народ не бива да пропуска възможността да съкрати пътя си към Европа чрез конституционната парламентарна монархия", каза той, цитиран от радио Б-92.

Някои сръбски опозиционни лидери обвиниха Черна гора, че напуска "потъващия кораб" на държавното обединение, тъй като кабинетът в Подгорица се води само от егоистичните си интереси.

Дали това е така обаче?

Макар и да бяха в една държава, на практика двете републики отдавна са почти напълно разделени. Имат отделни валути, митници и търговски закони. В Сърбия парите са динари, а в Черна гора - евро, макар тя да е още далеч от ЕС.

Безспорен плюс за Черна гора е фактът, че тя вече не е "привързана" към Сърбия по обвиненията, идващи от Хага, но това едва ли ще се окаже достатъчно за успешен старт на новата държава.



Независимостта ще затрудни



на първо време стремежа на Черна гора към Евросъюза. Той ще бъде забавен, тъй като новата държава ще трябва да чака официално признаване от международната общност, а освен това ще трябва да подава молба за членство във всички международни организации.

Макар Подгорица да твърди, че инфраструктурата й е пригодена за независимост, има още много трудности. Новата република ще бъде изправена пред проблеми, които ще бъдат породени не само от съпротивата на сръбската дипломация. Разкриването на самостоятелни дипломатически представителства на Република Черна гора ще отнеме време и средства.

Аналогична ситуация ще възникне и при създаването на новата армия и подялбата на военното имущество, което и в момента е обект на спорове и взаимни обвинения.

"Емоционалните причини за независимостта трябва да се търсят в историята, а прагматичните - в перспективите за икономическо развитие" - така с едно изречение черногорският президент Филип Вуянович определи народния вот. Той обаче побърза да поясни, че веднага след оповестяването на резултатите Черна гора ще се обърне първо за подкрепа към Брюксел и едва после към Белград.