Обществото и политическите сили имат избор по отношение на журналиста Георги Коритаров след драматичните му признания.

Изборът се колебае между два варианта - прошка и нещо като остракизъм. От обществена гледна точка първият вариант е много по-добър. Ще обясня защо.

Първо - Коритаров е от малцината, които споделиха и разказаха, макар под натиска на обстоятелствата. Подобно поведение следва да се поощрява в ситуации, когато политическият шантаж като лост за укрепване на властта не е изживял времето си.

Второ - евентуалното отхвърляне и заклеймяване на Коритаров би изиграло сплотяващ ефект върху бивши служители на ДС, разни там информатори и прочее фигури, свикнали на комфорт в неосветени кьошета. Законът омерта би се втвърдил. "Вижте какво става, когато се разприказваш " - биха си казали, и с право, тези хиляди черноработници на доноса. И биха онемели като риби. А ние искаме да се изприказват, нали. Ще им олекне. Болезнено е за личния,



но е здравословно за колективния



предприсъединителен климат.

Така публичното клеймене на Коритаров би накарало обектите на политически шантаж да станат още по-услужливи и отстъпчиви пред тези, които ги държат в ръцете си чрез Тайната им. Вследствие на което досадният кошмар с досиетата би продължил. Не искам.

И трето - Коритаров е професионалист с качества. Въпреки че не споделях и не споделям неговата борбена адмирация по отношение глупавата инвазия на САЩ в Ирак, или мекотата му към ислямския бяс спрямо карикатурите в Дания, аз, както и мнозина, му признавам моженето.

Но стига за Коритаров - човекът се е оцапал, но разказа и се извини. Както се казва - по-добре късно, отколкото никога. Имам един добър съвет към хилядите гузни мишоци, топили свои съседи, колеги и познати. Не ви е нужна телевизия - идете тихо и кротко при "наблюдаваните" някога от вас хорица с шише ракия, разкажете си и поискайте прошка. Ако ви дадат, добре. Ако не - пак добре. Колкото по-малко срамни тайни, толкова по-здрав е духът и приветливо обществото. А нам липсват хиляди парчета от тоя смрадлив пъзел - Службите срещу "ненадеждните" граждани.

Тук не ми се говори за нуждата от служби, за това, че явно е добро, когато донасяш за готвещ се терористичен акт спрямо невинно население, и лошо - когато топиш колега, че чете забранена книжка, или ходи с чужда жена... (йезуитската врътня в тази посока би могла да довърти мисълта дотам, че книжката може да е ръководство за направа на бомби-самоделки, а жената да изсмуква и важни държавни тайни между ласките. Ние обаче говорим за ситуации, в които няма гарант за правата на личността, и тя е в тотален плен на тоталитарната параноя. Тоест - всеки е потенциален враг, дори заради мислите си. )

Усещам липсата на една голяма книга, много важна за нашата най-нова история. Тази книга трябва да съдържа известни и неизвестни имена, начини на тяхното вербуване, избрани доноси и последствия от тях, съдбите на обектите и субектите в този тесен любовен танц - на разработчик и разработван, и т.н. Такава книга няма как да е пълна, но ще е документална. И ще е по-важна за моралното здраве на нацията от начините за бюрократично решаване на въпроса - дали и кой да има достъп до досиетата, в държавния архив или в МВР да са те, и прочее.

Конкретиката е важна, но е по-важно бъдещите хора да познават моделите, ситуациите и моралния дивидент от евентуален свой избор в тази посока, скрепен с подпис. И е добре да репетират избора си в една хипотетична, симулаторна ситуация, а не когато вербовчикът ги притисне с кандърма, или ги заплаши разобличение, както при Коритаров.

Бъдещето винаги може да ни изненада с картина, по-неприятна от минали исторически заготовки. Добре е за подобен случай да



имаме готов имунитет и ваксини



Открих за себе си два синдрома, по които са се ориентирали "изкусителите". Направих го след разговори с колеги, които са били обект на натиск от Службите. То ми беше по-интересно, отколкото конкретните доносителства. Нарекох единия - Синдром на белята, а втория - Синдром на приласкаването. В първия случай се подбират хора, които могат да бъдат шантажирани. Става, както когато те спре КАТ, защото вече си сгафил. Я превишена скорост, я колан, я друго... В такива случаи рушветът е като подписа - даваш нещо срещу опрощаване на белята. Така са вербувани криминално проявени хора, хомосексуалисти (когато хомосексуализмът беше подсъден), такива като Коритаров (скатал армията с измама), и т.н.

Синдромът на приласкаването е действал най-силно при люде в нужда, които страстно са се нуждаели от жилище, жителство, служба или допинг за смачканото самочувствие. (Открих и сираци, намерили Татко в ДС. А помните ли оня мюзикъл, в който новопроизведеният "таен" агент пееше с пълно гърло: "Спас Бунака беше бунак, от днес нататък не е бунак!")

Значката под ревера е мечтан статус за комплексара. Дава чувство за превъзходство, но те и разпъва отвътре - ще ти се да те уважават всички, пък Службата не позволява, тайно е. (Според мен това е и причина за голямото пиене, характерно за хората в Службите; така отреагират шизофренията на положението си.)

Има, разбира се, и такива, които сами, охотно и щедро са се предлагали. Те са най-трудни за прошка, но нека поискат - пък ще видим.

Не ме е толкова грижа за тях, колкото за децата ни. Предпочитам в бъдеще те да атакуват евентуални подобни дилеми от проста позиция - тази на Юда и Христос.