Месеци наред преди президентските избори политици и наблюдатели са втренчили взор в тях, сякаш са абсолютният пъп на политиката и всичко останало изглежда дребнаво. Донякъде съвсем оправдано - в президентските избори правещите и коментиращите политиката виждат изгоден кредит, с който да съживят политически декапитализираното настояще. За все повече губещата почва под краката си БСП те са начин да се задържи на власт и да съхрани коалицията. За дясната опозиция изборите са надежда за измъкване от електоралното блато, без това да става чрез взаимно стъпване по главите. За настоящия президент - задача за доказване пред себе си и пред историята, че случайността може да стане закономерност. А наблюдателите, подобно на застаряващи мъже, които винаги подхващат разговор за казармата, е най-лесно зациклят ли останалите политически теми, веднага да сложат изборната на тигана.

В трескавата суетня около предизборните продукти всички забравят за действителните питателни стойности на гозбата. Забравят за парадните правомощия на държавния глава, пренатоварени същевременно с легитимност от прекия вот. Забравят и за луксозния му паж - вицепрезидента, заличаването на когото като длъжност не бе удостоено дори и с плах опит в някоя от многобройните козметични поправки в конституцията. Впрочем интересно ще бъде социолозите да зададат открит въпрос в националните си проучвания,



как се казва настоящият вицепрезидент,



а позналите верния отговор да посочат нещо отчетливо, с което са го запомнили в тия 5 години.

Разбира се, има и солидни контрааргументи срещу восъчната представа за президента: че той е самостоятелен политически субект и въпреки слабите си правомощия, с високия си институционален ореол на първи в държавата и с най-високата си демократична легитимност на единствения, избиран пряко с толкова много гласове, може чувствително да влияе върху политиката; че разполага с немалка задкулисна власт, особено като чете докладите на спецслужбите и се произнася по редица важни назначения; че винаги може сравнително лесно да опази политическия си капитал от цикличните хиперинфлации, в които се давят правителства и партии, защото само президентства, но не управлява. Всичко това обаче не е достатъчно оправдание за повсеместната фиксация върху президентския вот наесен.

Най-голямото оправдание за огромните очаквания към президентските избори е в това, че те винаги са били



флагманът на една голяма

политическа промяна



След като поста зае първият демократично избран президент Желю Желев, СДС спечели през 1991 г. парламентарните избори "с малко, но завинаги". След като Петър Стоянов стана държавен глава в края на 2006 г., ОДС победиха с много и пак завинаги. След като през 2001 г. Първанов спечели, БСП, която уж завинаги бе отстранена от власт, бавно и с не толкова много се домогна до нея през 2005 г. Дали сега иде следващият цикличен разлом?

Въпросът не е само в това, че конфигурациите преди вота и неговите резултати могат да бъдат катализатор за запазване, освежаване или пълна смяна на управляващото мнозинство. По-големият въпрос е дали те ще се превърнат в генерално сражение за преструктуриране на партийната система изобщо, или основните играчи ще се опитат да го отложат или изобщо избегнат. Шансовете за всяка от двете възможности засега изглеждат изравнени.

Социолозите вече твърдо номинират като втора политическа сила, с потенциал да расте, неродената още политически формация ГЕРБ. Доста желан от хората за президент е и най-рейтинговият човек в страната Бойко Борисов. Засега той казва, че няма да се кандидатира за държавен глава, че ще подкрепи Първанов, стига да се откаже от тройната коалиция и обещае предсрочни избори след влизането ни в ЕС, и че ще се бори за собствено парламентарно мнозинство.

Големият въпрос пред Борисов е дали завземането на властта минава през спечелването на президентския пост. А това е въпрос дали ако о.з. генералът се яви първо на този вот, няма да прегори и дали ако го пропусне, няма да изтлее. Защото силата на яркия популистки заряд зависи от балансирането между постоянната висока скорост и чакането да му дойде времето. Изглежда, освен ако не го прави за заблуда на врага, Борисов бяга от генерална битка, защото не е сигурен



дали за него тя ще е

Аустерлиц или Ватерло



Ако спечели срещу Първанов, Борисов има шанс да печели и още. Но ако загуби, вече ще е достигнал политическия си Еверест и ще започне бързо да слиза. Същият ще е резултатът и ако победител над Първанов и Борисов се окаже десен кандидат.

Ако Борисов не се яви, а десните успеят да излъчат общ кандидат и той надделее над Първанов, това ще е началото на друг голям политически поврат. Със или без подкрепата на генерала, оттук насетне десните ще имат шанс за самостоятелен възход. И няма да имат никакъв интерес да си партнират с ГЕРБ срещу БСП, защото ще растат за сметка на пасивните и отишлите при генерала, а не за сметка на БСП.

Най-малък ефект за политическото статукво ще има, ако Първанов победи десен кандидат, а Борисов не участва. Победата му ще има само временно оздравяващ за БСП и за коалицията, ако тя застане зад него, ефект. Но ще тласне към единодействие ГЕРБ и десните за предсрочен парламентарен вот. А о.з. генералът, ако не е изтлял дотогава, вероятно вече ще е първа политическа сила.

С две думи, доколко значима ще е президентската институция при следващия държавен глава, ще зависи до голяма степен от това дали тя е спечелена в епична битка с равностойни противници, или е завоювана само с маневри.