Няколко години след като Иван Костов обяви, че механизмът на предварителните избори трябва да отпадне от дясната практика, политическото му виждане по въпроса описа пълен кръг. Преди броени дни Командира настоя бъдещият кандидат-президент на десницата да бъде определен чрез първичен вот. Ако тази странна метаморфоза беше настъпила по Коледа, когато му е времето за чудесата, имаше вероятност за успех. Сега обаче сме далеч от Рождество Христово и единственият празник, с който може да се свърже хрумването, бе Денят на детето. Това превръща в увереност съмненията, че идеята се предлага за залъгалка на десните партии, докато изтече и последният възможен срок за определяне на общ кандидат-претендент.

Предложението на ДСБ за предварителни избори, разбира се, се родее и с друга идея на Костов - да се излъчи единодушно за кандидат-президент неполитическа фигура от типа на адвоката-евангелист Иван Груйкин. И тъй като Груйкин бе отхвърлен толкова бързо, колкото бе издигнат, то на сцената отново е вариантът с предварителните избори.

Малко вероятно е до лятната ваканция да се стигне до решение по въпроса за т.нар. праймъриз.



Спорно е кой ще иде на вота,



след като месеци наред лидерите на тези партии не могат да се разберат за профила на кандидата - дали да е политическа фигура или гражданин с широка известност. Как ще се определи консенсусна фигура, когато десните партии са на диаметрално противоположни позиции по въпроса кой още трябва да се привлече в играта и има ли Бойко Борисов място сред тях?

Оставяме настрана, че междувременно ВМРО може и да отпадне заради миналото на лидера й Красимир Каракачанов - без значение е дали воеводите ще си тръгнат от обида, че се опитват да им диктуват правилата, или защото няма как да останат в коалицията обезглавени. Така и без това хилавият съюз ще се лиши от малко, но необходими гласове.

Печалният резултат от тази безсмислена вътрешна битка е, че пуснатите в публичното пространство граждански лица спешно се разграничиха от възможността да ги пласират в една обречена битка. Кой десен политик би донесъл най-много гласове? Логично е да е някой от лидерите. Костов обаче не ще да се състезава, пък и неговата кандидатура е печеливша само в очите на съпругата му Елена.



Петър Стоянов се опитва да проявява характер,



но хич не се харесва на ДСБ. Пък и след една неуспешна битка за "Дондуков" 2 е някак неудобно да се пробва пак. За всеки случай в началото на този месец Стоянов за N-ти път отрече, че ще се кандидатира. Анастасия Мозер и без това никой не я кани за президент - най-много да се уреди да е кандидат-вице. Но проблемът й е, че не може да се оправи със своите, камо ли с чуждите.

Ясно е, че предварителни избори между истинските лидери на десницата - Костов и Стоянов, няма да има. А и не трябва. Защото по стар седесарски обичай привържениците на победения просто няма да отидат да гласуват на истинските избори.

Идва ред на втория ешелон в ръководството на въпросните десни партии. Предлаганите имена са известни, но абсолютно непечеливши - нито Веселин Методиев, ни Екатерина Михайлова, нито останалите, на които и имената не помним.

Липсата на реални силни кандидати, които да се сблъскат в предварителни избори - това е едната, по-съществена част от проблемите пред десницата. Другата е - предишните предварителни вотове бяха така побългарени, че ефектът от тях бе разделение по върха и сред членската маса. Синият праймъриз създаде много точки на напрежение и вместо да обедини, все отблъскваше електората от истинския вот. Добре, че тогава десницата имаше доверие над 4 на сто, а не както сега.

Разбира се,



преходът от възхода към падението



стана постепенно и след няколко опита за предварителен вот, най-успешни сред които бяха първите два - за излъчване на кандидат-кмет на столицата през 1995 г. и за президент година по-късно. Като заклинание за победа бе търсено и името на фондацията, през която минаваха парите за вота. Първо - "Първа победа". После фантазията на сините се изчерпа и така за следващите парламентарни избори просто се роди "Втора победа". По стара българска традиция където има пари, има и съмнения за недобросъвестното им използване. Богомил Бонев ги изказа на глас, като обяви, че средствата, отпуснати от Републиканския институт на САЩ, Уестминстърската фондация на английските консерватори и други дарения, се оттичат не където трябва.

Натрупа се и много лична обида, която с годините прерасна в открита враждебност. Желю Желев сигурно още сънува кошмари от печалната за него 1996 г., когато зорлем го вкараха в състезанието с тогава все още слабо известния бракоразводен адвокат Петър Стоянов. Самият Стоянов спечели пред други двама кандидати - Асен Агов и Александър Йорданов, на синята национална конференция.

Въпреки че нещата изглеждаха повече от успешни, точно на тези предварителни избори се роди



червеят на съмнението



в правилността им. От Демократическата партия скочиха срещу участието на други партии при определяне на кандидата за държавен глава и показаха, че заимстваните от САЩ предварителни избори не се прилагат адекватно в България. Демократите въстанаха срещу това една партия да прави отворени към цялото население избори.

Нещата се доопорочиха през 1997 г., когато СДС реши, че трябва да вземе съдбата на всички в свои ръце. От "Раковски" 134 заваляха партийни решения, налагани силово отгоре, отстранени бяха неудобни сини лидери. Тогава Едвин Сугарев и Филип Димитров получиха посланически постове, за да не размътват умовете с еретичните си приказки, а днешният атакаджия Павел Шопов бе изваден от пловдивската листа. Отиде си и русенката Свободка Стефанова, която предупреждаваше за замяната на "Орион" със син приятелски кръг. Докато накрая въпреки праймъризите и



след една безсънна нощ Иван Костов сам подреди



по свой вкус депутатските листи. Нещата в СДС тръгнаха на зле. Предишни сини депутати разбраха, че мястото им вече не е в списъците за 38-ото Народно събрание. Прочистването доведе до настройване срещу съюза и по-точно срещу ръководството му, превърнало СДС в ООД.

Следващият предварителен вот за определяне на кандидат-кметове през 1999 г. направо се изроди в пълна пародия. Народен съюз отказа да участва с обяснението, че провеждането му е политически абсурд. Нещата съвсем излязоха от контрол и в местните организации. Кандидати, техните привърженици и симпатизанти се хванаха гуша за гуша и отказаха да гласуват за удобните за "Раковски" парашутисти. Мътни потоци пари се изляха за предварителната надпревара, а СДС не устоя на изкушението да продължи традицията с купуването на гласове. В синята централа се



опитаха да прехвърлят отговорността



за охлаждането на електоралната любов върху механизма на предварителните избори, вместо откровено да признаят, че причината е в спуснатите отгоре претенденти.

Това е историята на десния предварителен вот. След неколкогодишно прекъсване и след като даде всичко от себе си, за да превърне този начин на определяне на най-печелившите фигури във фарс, Иван Костов се върна към идеята. Но годината вече не е 1999-а, нито сините са в апогея си. Голяма част от предишните участници - и като бивши седесари, и като партньори на СДС, вече са гледали този филм и знаят колко честен може да е такъв вот.

Вече никой не вярва, че ще се случи общата дясна кандидатура. Нито на предварителни, нито на същински избори. За това не са виновни американските традиции, демокрацията и международното положение, а тая пуста традиция да се побългаряват и най-добрите намерения.