В нашето общество горе-долу има две тези за случилото се със собствеността след неосакралната дата 10 ноември 1989. Едната е такава - като падна Тато от власт, мутри и ченгета разграбиха активите на държавата, източиха фондовете и банките, ликвидираха селското стопанство и се превърнаха в новия елит на страната. А широкото население обедня и се декласира. С редки изключения.
Другата теза е, че смяната на системата и паралелните процеси на реституция и приватизация направиха така, щото собствеността мина от държавни в частни ръце. Което напълни магазините и отприщи поток от чужди инвестиции - е, не такива, каквито искахме, но все пак. И, с редки изключения, чевръстите хора с бизнес нюх и мащабно мислене се замогнаха. А те пък осигуряват хляб и работа на останалите, тоест на нечевръстите.
Тези две версии лесно намират своя класов реципиент, съответно първата у по-обезправените и недоволни от преразпределението хора, а втората - у по-тънкия, но по-влиятелен слой на икономическия елит.
Интересно е, че и политическите сили ги ползват на воля. При това без особена зависимост от ориентацията си. Тези, които са на власт, повече любят втората теза. Тези, които напират към властта, прегръщат първата. И я разработват в различни тоналности и модификации. После, когато се сменят местата, органично променят и тезите си.
В тези два периодично подклаждани мита няма нищо особено интересно и не бих се занимавал с тях, ако самата борба (помежду им) за историческа легитимност не беше се оказала най-характерната част от нашия преход.
Всъщност същата тази борба, рефлектираща и в оценки отвън, е увлекателна диаграма на рокадите в обществените елити, на мъчителното разделяне с огромни дози социален наивизъм и спорадичните "бунтове" в отделни недоволни от моментното си място прослойки...
Политически "валидираната" версия на прехода ще създадат не тези, които най-добре проанализират, примерно, запетайките
в прословутия доклад на Ран и Ът,
а тези, които се почувстват като константна част от сравнително хармоничен социално период от време.
Е, ще съществува и "невалидирана" версия, обслужваща романтичния радикализъм, както съществува и сега. В нея основен компонент е митът за опорочения "равен старт"...
Сякаш някога и някъде съществува такова нещо, освен на Олимпийските игри.
И днес, когато чуя словосъчетанието "равен старт" от устата на политици, икономисти или унили пенсионери пред хлебарницата, се усмихвам вътрешно, но се и натъжавам поради неизтребимата сила на илюзиите.
И освен за някакви приватизационни бонове или други там индулгенции на стихийния либерализъм се сещам за онова хубаво "liberte, fraternrite, egalite"* на Френската революция. Гаче е едно и също да режеш купоните на революционното преразпределение и да даваш старт на спринтова дисциплина към реалния капитализъм...
В този "равен старт" ми се причуват интонации от Роза Люксембург, примесени с раннохристиянски мотиви.
Я си помислете само - възможно ли беше то?
"Равен старт" - при условие че медалите, примерно, са само три, а тичат триста и няма съдия? И при условие че това е състезание, организирано не от МОК, а от спонтанно наводнилите пистите трибуни?
Че как равен старт, след като самата същност на подобно състезание е в презумпцията, че пистите са с различна дължина? (Че бегачите не са равни по природа сега не ни занимава).
Как равен, като този, който определя пистите, избира пръв? Или поне прави сериите така, че да има една нощна, само за свако и шурето?
Че възможен ли е когато и да било равен старт в състезание, в което тича и този, който държи хронометъра? И този, който превърта кадрите на фотофиниша?
Но какво говоря - дори този, който дава сигнала, всъщност този с пистолета, и той пъхти! (Хем бяга с все пистолета, негодникът, ха задмини го).
Разбира се, драмата на финала е такава, че място за комизъм не остава. Но това не трябва да ни пречи да открием топлата вода още веднъж.
РАВЕН СТАРТ
В ОЛИМПИАДАТА НА КАПИТАЛИЗМА НЯМА,
независимо дали си се втурнал още в зората на съвременната цивилизация, завземайки нивите на мързеливите или немощните си комшии, или си поел към пистата от някое социалистическо ДСО или АПК.
Не твърдя, че Кропоткин, Че Гевара или дори Христос биха се радвали на състезанието. Това е друг разговор. Твърдя само, че е такова, и точка.
Е, има момент, нюансиращ прехода в различните страни от бившия Източен блок. Той е обусловен от степента на социална зрялост и съответно - на изградени уважителни навици към Нормата и Закона. Казвахме вече, че в общества от тоталитарен тип, в каквото живяхме ние, властта е патерналистичен субект, а личността се инфантилизира в много свои социални параметри. Има повече детскост, с други думи.
Смятам, че колкото по-инфантилни бяха обществата, толкова по-тежък и жесток преход преживяха. (Достатъчно е да сравним Полша, Унгария, нас, Молдова и Таджикистан, примерно). Обществения инфантилизъм го меря с аршина на преобладаващите взаимоотношения - дали са повече от типа Бащица-Отрок, или от типа Правила-Изпълнители. Обществата от по-патерналистичен тип страдат повече при промяната, защото социалната им култура и уважението към Закона са недоизградени. По-"детски" са.
А който твърди, че децата са чисти и светли създания, да прочете любимата на Д. Иванов книга "Повелителят на мухите" от Уилям Голдинг.**
------------
*Равенство, братство, свобода - фр.
** Децата са чисти и светли, докато даскалът ги учи на катехизис. А като останат сами, без възрастни, става страшно.
|
|
|
13 Юни 2006
е скрит в една преводаческа история. Преводачът е Гьоте. Той мислел за евреина раби Йешуа (по-известен с гръцкото си име Иисус) и за Велзевул (повелител на мухите на староеврейски), по-известен като Мефистофел, властващ също над плъховете, дървениците, въшките, боклука и съдържанието на септичните ями. 
