|
| Един филм от 2001 г. - предизборен диспут между Георги Първанов и Петър Стоянов. Втора серия ще гледаме наесен. |
В онези времена избирателят се хранеше със символи, а днес им се е преситил.
Годините показаха, че президентската институция, заложена в действащата конституция, е
високопарен, но неефективен орган
Отвред видим, но с неясно предназначение. Може да забави закон, но не и да го коригира; да пласира свой посланик, като преглътне друг, който му се зловиди; да прогласи как трябва да се наредят нещата, но не и да ги направи. Разбира се, президентството позволява на държавната глава да го покажат по телевизията, а в неделя да порита футбол с националната фланелка, но това са институционални благини, които не заслужават внимание.
Последните президенти онагледиха безпомощността на българския преход в крилати фрази като "Иване, кажи си" и "Бързо, но не преждевременно изтегляне от Ирак" - безсмислици, които едва ли щяха да отекнат в обществото, ако не бяха изречени от висока трибуна.
Два познати профила се очертават върху предизборните плакати и за президентския вот наесен. Първанов срещу Стоянов. Тандем дежа вю. Повтаря се конфигурацията от 2001 г., но ролите са разменени. Тогава тази на триумфатора бе отредена на синия президент, а ролята на догонващия играеше Първанов. Сега Георги е с ореола на победоносец, а Петър ще държи ключовете към възкресяването на десницата.
В чисто политически план изборите наесен са не толкова борба за властова позиция, колкото сблъсък между пазителя на статуквото (Първанов), претендента за възродител на дясното (Петър Стоянов) и говорителя на онези, на които им е писнало (Сидеров, евентуално Борисов). Нещо като социологически
сондаж с институционална последица
Силни личности избягват да се впускат в надпреварата. Иван Костов пробутва някой си Иван Груйкин, Симеон си мълчи, а Борисов засега гледа окуражително на ентусиаста Стоянов, но мята и по един поглед към Първанов. Действащият президент също умува - като какъв точно да се кандидатира. Защото отвращението от партиите е в апогея си и наесен всеки ще се опита да се изкара надпартиен. Първанов, който дължи избора си и на ясната си лява идентификация ( той е "социален президент", ако сте забравили), ще спретне някой инициативен комитет за номинацията си. Не върви да се сещаш, че си социалист веднъж на пет години, нали? Но няма как архитектът на тройната коалиция да не носи бремето на отвращението от партиите, умножено по три.
Вдясно няма как да си партиен кандидат. Неприлично е, пък и би прозвучало прекалено самонадеяно. Затова Пинчев издига Стоянов, пък Стоянов въздъхва с разбиране: "Ех, бай Георги...". Трудна ще е обединителната му мисия - освен на сините, ще трябва да се хареса и на демократите, костовистите, воеводите и земеделците плюс репресирани и реститути. Тъй че при него
надпартийното поведение е императив
Но знайно е, че историята винаги се повтаря като фарс и второто издание на дуела между Първанов и Стоянов рискува да се превърне в символ на изчерпването на сегашната партократична демокрация. Отвъд етикетите не е ясно къде минава идейната межда, разделяща двамата кандидати. Надпартийност тук се римува с безидейност. Пък и личностите са отколе в политиката, поизносени и неспособни да вдъхновят гражданството.
От опит знаем, че когато двама се карат, трети печели. Впрочем и Първанов и Стоянов помнят урока от 2001 г. Сидеров, който почти сигурно ще скочи в битката, ще играе ролята на Бонев в този римейк - катализатор на скандали и самоцелен крадец от гласовете на омразното статукво.
Ако излезе със собствен претендент, НДСВ пък ще е шаферката на десницата - колкото изпаднали гласове обере от шлейфа на Стоянов, ще му ги подари на втория тур.
Стоянов по стъпките на Илиеску
С кандидатурата си за президент Петър Стоянов се опитва да тръгне по стъпките на Йон Илиеску. Бившият румънски държавен глава бе единственият случай в съвременната история на Европа, когато президент губи избори, а на следващия вот побеждава бившия си съперник. Бившият комунист бе президент от 1990 до 1996 г., когато загуби от десноцентриста Емил Константинеску. Двамата отново мериха сили на изборите през 2000 г., Илиеску спечели и се оттегли окончателно през 2004 г.
Малко по-различен е случаят с Ричард Никсън. Той е единственият държавен глава в историята на САЩ, който първо е губил, а след това е печелил вота. В продължение на два мандата - от 1953 до 1961 г., Никсън бе вицепрезидент на Дуайт Айзенхауер. През ноември 1960 г.той бе победен от демократа Джон Кенеди само с 0,17 на сто. Четири години по-късно Никсън "се скри" и остави републиканеца Бари Голдуотър да бъде разгромен от демократа Линдън Джонсън. Но през 1968 г. Никсън отново се кандидатира и спечели срещу Хюбърт Хъмфри, макар и само с 0,7 процента.
Малко по-различен е случаят с Ричард Никсън. Той е единственият държавен глава в историята на САЩ, който първо е губил, а след това е печелил вота. В продължение на два мандата - от 1953 до 1961 г., Никсън бе вицепрезидент на Дуайт Айзенхауер. През ноември 1960 г.той бе победен от демократа Джон Кенеди само с 0,17 на сто. Четири години по-късно Никсън "се скри" и остави републиканеца Бари Голдуотър да бъде разгромен от демократа Линдън Джонсън. Но през 1968 г. Никсън отново се кандидатира и спечели срещу Хюбърт Хъмфри, макар и само с 0,7 процента.
