"Сатурналиите винаги отклоняват от правия път."

Петроний



Като завършват най-престижната военна академия в света, курсантите възторжено подхвърлят шапките си високо в небето. С това празничният ритуал се изчерпва. Като завършват гимназия, родните ученици организират истински панаир на суетата. Колкото по-дребна е значи една нация, толкова и комплексите й са по-едри.

Водейки сина си на училище (училище, което се надявам той да завърши не по модела на днешните абитуриенти), преди около месец минах край Народното събрание. Където се беше сбрала за предстоящия бал шумна тълпа момичета и момчета - всички нагиздени,



както би казал Иван Бунин, с дивашки шик



Ечеше чалга. По жълтите плочки нагоре към "Цариградско шосе" (бул. "Ленин" се казваше преди години - дано след години не се казва отново така) фучаха лимузини - също нагиздени с дивашки шик. Под оглушителния вой на сирени и ритми по покривите и вратите им висяха костюмирани абитуриенти и абитуриентки. Като гроздове висяха. Но не, както писа класикът, гроздове на гнева, а на радостта. Бутилките шампанско вървяха като щафета на победата от ръка на ръка - чак до човека зад волана. Който, натиснал клаксона до дупка, също даваше своя принос в купона. Накацалите по препускащите автомобили младежи демонстрираха какво са научили в любимото училище: да броят от 1 до 12 - при това гръмогласно и хорово. Точно до булеварда, на тротоара между пътното платно и градинката пред университета, поседнали под сянката на кичестите липи, лениво и кротко пушеха десетина полицаи. Отидох при офицера им, припомних му, че само преди броени дни тъкмо неговото министерство декларира, че няма да търпи повече станалите традиция около 24 май нарушения на правилника за движение, и го попитах защо хората му не спрат това безумие, еднакво опасно и за шофьори, и за пътници, и за пешеходци. Офицерът махна вяло с ръка - сякаш пропъди от носа си досадна муха. Колегите му наоколо гледаха с високомерно безразличие. Стана ми тъжничко. След като не могат да се справят с една толкова елементарна ситуация, как ли ще воюват органите на реда срещу въоръжената до зъби



организирана и неорганизирана престъпност?



После се успокоих: те пък са хукнали да воюват! "Оставете ни да си гледаме дежурството" - отвърна поручикът на подканите ми. "Аз тъкмо това искам да направите, защото не личи да си го гледате. И без вашето дежурство картината едва ли щеше да бъде по-различна - просто няма повече накъде." Всички ме погледнаха като извънземно.

Не ще и дума: парвенющината, пошлостта и кичът не могат да бъдат санкционирани. Но пътно-транспортните нарушения могат. И трябва. Защото като водачи и пасажери на подобни лимузини в Европа ние едва ли ще влезем - най-много до Драгоман да стигнем. Оттам нататък се пътува в друг стил. Заслепени от икономическите фактори, ние като че ли позабравихме, че приобщаването ни към Стария континент е преди всичко процес духовен. Европа очаква от нас, приобщавайки се, да обогатим и оплодим със собствените си национални ценности културното наследство на християнската ни (за съжаление християнска по-скоро по име, отколкото по духовно съдържание) цивилизация. Париж и Брюксел най-малко от нашата нецивилизованост имат нужда. Онази нецивилизованост, онази демонстративна кичозност, която само с вулгарността на сатурналните оргии у древните римляни може да се съизмерва. Дори да ни приобщи някак си от кумова срама, ако върви, както е тръгнало, Европа едва ли ще ни посрещне със знаменитата реплика на Молиер "достоен е да влезе". Колкото и да ни приобщават родни и чужди държавни чиновници на ведомствено равнище, не се ли себеприобщим, не превърнем ли духа и смисъла на европеизирането в своя собствена съдба, приобщаването ни ще бъде приобщаване административно, формално, фасада, зад която



няма съдържание, нас ни няма



Ще присъстваме, с други думи, в европейската общност като фигуранти - не желани съконтиненталци, а чужди натрапници, търпени по стечение на обстоятелствата. Обстоятелства конюнктурни, които, като всяка политическа конюнктура, утре може да се променят и да ни изхвърлят обратно в балканските дебри. Срещу тази опасност има само едно противодействие: да станем европейци не само на книга, а и по дух. Т.е. да престанем да висим по колите като маймуна на клон. А когато го правим, срещу нас да се изправи не общонародната търпимост, а полицията.