Като си поръчвала силиконов бюст, една ученичка поискала да е малко по-така, за да се вижда добре кръстът, дето щяла да го носи на абитуриентската. "Близо педя на педя, от бяло злато, с камъни" - казала майка й. "И понеже при нас волята на клиента е закон, изпълнихме поръчката: станаха цици, та цици" - разказва д-р Е. от известна столична клиника. В условията на пазарната икономика и в името на красотата той няма как да не пристъпи Хипократовата клетва, за да направи съответната операция по договорената цена. Тя е тайна, но сигурно надвишава годишна учителска заплата.

Който не вярва, че има такива поръчки, да си купи модно списание, да отиде в парламента, да погледа предаване на някоя телевизионна кукла, да влезе във фолк-кръчма или в баровски ресторант - няма как да не забележи, че кръстът в силиконови цици е често срещано явление. Разбира се, невинаги е толкова крещящ, колкото оня на момата, но също намигва:



"Ох, колко сме набожни"



Може да се предполага, че за някого привличащият ефект на бюста се подсилва от еротиката, характерна за всяка показна набожност. Затова така, както се купува кола според цвета на лака за нокти, бюстът се поръчва според украшението без притеснение, че подобно съчетание прави и циците, и вярата фалшиви. Фалшиви, но неособено противни според нормите на общество, което се стреми към високи покупателни способности и всякакви свободи на личността, дори когато те са нагло пародиране на сериозни и естествени човешки отношения. Това позволява да се задоволяват прищевки под образа на дълбоки потребности, каквито са привличането и вярата. От тях напълно е прогонена така необходимата за истинското им упражняване сдържаност. За някои това е съдба на нашата - и на всяка - цивилизованост, поради което подобен фалш се рекламира като постижима реалност и безалтернативен избор, както казват нашите политици.

Друго също така все по-срещано явление е някакви събития някъде - примерно спор за забрадки и фереджета във Франция или Германия - набързо да се пренасят навсякъде с характерна медийна невротичност. Тя открива пламтящи глобални процеси в гаснещи локални явления, като раздухва в стила на лениновата "Искра" пламъка на световноисторически прокоби. Той аха-аха ще изгори и наше село. Примерно в забрадките на Фатме и Михаела от смолянската икономическа гимназия започват да се виждат



всички ония плоски и ясни хънтингтънизми,



не по-малко рекламирани в политическия маркетинг от циците в модния. А именно цивилизационни сблъсъци, модерности и средновековния, прогрес и изостаналост, противопоставяния на светската държава и религиозната община, на юдео-християнството и исляма, на Запада и Изтока и т.н. И никакви хора.

Ни най-малко не искам да отричам, че няма такива процеси; че ислямът не настъпва от Багдад към Лондон далеч по-бързо, отколкото по същия път е минала нашата цивилизация; казват, тя била на уседналия труд и се движи с около километър на година.

Но при този пренос на световното в местното все по-често се пропуска поуката или - както казваха по-старите баснописци - моралът за човека. С него може да се разбере защо все по-настойчиво се опитват да ни впечатляват с религиозни символи като забрадките на две ученички, без да ни смущава далеч по-разпространеният кръст в силиконови цици, допустим като украшение.



Когато деградира до украса,



религиозният символ най-вече се оказва белег за повишаващото се ниво на индивидуална деморализация в едно общество. По произхода си този символ означава не толкова приобщаване към група, колкото приета и осъзната лична връзка с висша сила, налагаща съответно поведение. Едва след това и поради това може да се образува религиозната общност, която упражнява контрол върху отделния човек. За всеки такъв символ има недопустима близост с предмети, действия и отношения: в съчетание с тях той бива злоупотребен и изчезва като истинен. За да не е мода, изискваното и прието под неговата сила поведение се съизмерва с вечността. Това основава



морал, неподвластен на светски промени,



държавно-политически и лични изгоди. Веднъж приет под този символ, той е непроменлив.

Но, изглежда, тъкмо тази непроменливост плаши. За да бъде уязвена, тя съзнателно се бърка с фанатизъм.

Усетът за този верски морал, който гузно се предполага от ония, които не се трогват при злоупотреба със символите, води до много неща. Води до светски шум по религиозни празници, при което се забравя, че всеки верски разгул обижда. Води до изблици на нетърпимост, които превръщат чуждите религиозни символи в заплаха. Води до лесното решение да се забранява всяка религиозна символика. Води до държавна намеса в дълбоко лични неща, каквото е вярата и нейното упражняване. Води до талибанство срещу талибаните.

И все пак: нищо не може да промени факта, че и в най-светската държава една проста забрадка е по-сигурен знак на цивилизованост и морален ангажимент от кръст в цици на обща стойност, колкото стотина учителски заплати. Ако не вярвате, питайте Христа.