На Ирина, Мартин, Анамария и другите



Понякога ми се иска да дам един много кратък акъл на начинаещия писател: "Не пиши." Сдържа ме да не го направя усещането, че ще е лесно узнаваема реплика на един Хемингуеев урок към същия начинаещ писател.

Щом си писател, пиши! - нещо подобно беше изрекъл харизматичният мъченик на мъжествената поза и надвисналата над главата му като Килиманджаро самотия.

И друго ме спира, ще го кажа по-долу.

Първо да уточня, че понякога участвам в едни занимания по творческо писане с ученици и студенти, които възнамеряват да преследват литературната слава.

Намирам - и понякога успешно - десетки аргументи, с които да ги убедя, че си струва да упорстват в своя избор.

Често обаче ми напира един монолог, на който не давам воля с много затискане.

"Зарежи тия глупости - настоява този глас с тембъра на оня от рекламата, който учи кога е моментът за апартамента. - Да пишеш е загубена работа.



Прокопсията в този занаят е въображаема,



а несгодите - реални.

Зарежи тая работа, не си губи времето, а карай колело и учи езици. Така ще си здрав и подкован, ще можеш да четеш Джон Гришам и Дан Браун в оригинал. С което ще спестиш на преводачите нископлатения труд да ги превеждат, а на издателите - съмнителния бизнес да ги продадат като съвременните Омир или Достоевски.

По-добре даже и не чети.

Така ще спестиш на шепа наивници кампаниите за отмяна или редукция на ДДС върху печата, а на шепа депутати - гузния избор между книгата и хазарта.

На себе си пък ще спестиш празните рефлексии и пируетите на въображението. Няма да пътуваш, а ще ходиш на екскурзии, няма да развиваш вкус, а ще си гледаш кефа и ще ти гледат на кафе, няма да въздишаш по любимия, а ще правиш секс. Ще израснеш здрава и целенасочена личност, която, примерно, успешно кара кола, гледа телевизия, яде, къпе се, крачи и други такива хубави неща.

Е, понеже четящите плачат, ти понякога ще ревеш. Като крава пред кланица, утробно и тъпо, поради дребните и неразбираеми балтии на битието.

Ако зарежеш литературата, няма да недоумяваш после пред разни елементарни несъответствия. Например как е възможно тази литература да е едновременно нещо толкова важно в образованието и толкова маргинално в действителността. Как е възможно децата да учат до посиняване Вазов, Ботев и Алеко, да трошат камари грешни родителски левчета, за да зубрят теми за гимназии и университети, а в същото време съвременният български писател да е интересен на от 300 до 2000 души в страната. (Такива са горе-долу тиражите, които се продават у нас, от добрите и известните автори. В Гърция е другояче - там близо 70% от продаваните книги са дело на гръцки автори, но то е може би понеже там се развиват по-бавно и нямат такава древна история и такова интересно настояще като нашите.)

Ако не пишеш, а още по-добре - ако не четеш, можеш да станеш родоначалник на нова цивилизация, която ще е по-устойчива от нашата. В нея ще са достатъчни няколко абстракции - шепа пиктограми по рекламите и летищата, едно Свещено писание на верижка за врата и няколко стрелки към МОЛ-а и бомбоубежищата.



Но ти искаш да пишеш, ти упорстваш



Нещо повече, дал си труд да дириш съвършенство в каменоломната на думите.

Помниш, примерно, как твърдях, че текстът на една хубава песен е "разсеян". Онази - "Кукла" на "Атлас". В която Дони пее "Бледа кукла си ти, която студено ме гледа с очи".

Твърдях, че една дума тук е излишна и покойният Митко Воев е могъл и по-добре да напише. Ти намери излишното - "с очи". (Че с какво гледа човек, кукла или каквото искате - с лакът, с нокът, с брада?)

Ти обаче си открил, че оригиналният текст е: "която студено ме гледа с черни очи". Така може, когато куклата е конкретна. Митко Воев, лека му пръст, е бил точен, промяната е заради силабите...

По подобен начин постъпиха и с един текст на Иван Пейчев в хубавата песен на В. Найденов към филма "Адаптация": "Под мостовете не шумят реки,\ когато ти не си до мен.\ Пристанищата са пустинно тихи,\ когато теб те няма." В оригинала е: "Пристанищата са най-мръсно доказателство\ за липса на море,\ когато теб те няма."

Първото е текст за хубава песен, второто е поезия.

Стигнах до онова, което спестих в началото.

Ще ми се да кажа, че ме спира едно убеждение. Как примерно този, който чете книжки и пише на български, е по-развит, по-цветен като личност, с една дума - по-умен.

Обаче няма да кажа това. Ще изненадам.

Този,



който чете книжки и пише на български, е по-красив



Може да е с едно око, може да е гърбав или пияница, може да е едва довлякъл се до р. Места, за да умре, болен като Иван Методиев. Ама е по-красив.

Не знам точно каква е тази красота, не е просто "духовна" или не само.

Мисля, че всеки език си има бог, като родовете и племената едно време. И през очите на тоя, който чете, както и през очите на тоя, който пише, този бог наднича. В случая - богът на българския език.

То красотата да не е нещо друго, освен поглед на Бога през очите ни.