Съвременният човек слабо познава богословието и рядко има вкус към него. Едно богословие обаче продължава да бъде, изглежда, достъпно за всеки. Става дума за богословието на иконата; за онзи удивително празничен и същевременно главоломно тих Образ, отворен за нас и посрещащ ни от иконостаса дори на най-малката и залутана църквичка. А измежду иконите в православния храм може би най-сърдечният, най-спонтанно предпочитаният е онзи лик, на който Богородица е с Младенеца на скута си - опряла главата си о Неговата, но същевременно обърнала очите си - широко отворени и безмълвно тихи, към застаналия пред нея.



Нещо наистина притегля към този образ



Колкото и малко да са църковните хора у нас, пред този образ винаги има по някой. И колко са различни хората: съвсем млади и със светски изглед, едър мъж - почти стесняващо се притихнал за момент, стари баби, разбира се, но и ученик и ученичка. Струва ми се, че тази икона - която според православния канон се нарича с изразителното име "Богородица-Умиление", е така спонтанно предпочитаното място дори за нецърковния човек в православния храм - защото в нея е уловена най-съкровената същност на Богородица. Това, че тя е „сърцето на Църквата". Ако Христос е „Главата"; ако Той одушевява Тялото на Църквата, то нейното „чувствилище", мястото, където се събират всички болки и трепети на „членовете" на това Тяло, е именно Богородица. Ако Христос е отецът, тя е Майката. Ако Христос е домоначалникът, тя е сърцето на домочадието - застъпницата за него, за всеки един пред Царя на славата.

Нека следователно, вместо да богословстваме, просто да се вгледаме в иконния лик на Богородица и да оставим очите ни да кажат какво е тя за тайното чувство дори на онзи, който много рядко застава пред лицето й. И нека започнем с този несравним с нищо екстаз на очите - огромните, бездънно дълбоки, бездънно тихи, пречисти и премъдри, близки и възтреперващи Богородични очи, отворени към молитвата ни от православната икона. Преди всичко



в тези очи далеч няма скръб



Скръбта в тях по-скоро е надраснала себе си до такава степен на абсолютна примиреност, че вече сe отъждествява с безметежността. Но в тия очи няма просто безметежност.

Онова, което прилича на безметежност в тях, иде от пределната самозабравеност на очите на Богородица в Младенеца - тъй пълна, тъй съвършено пълна, че вече е... самата ангажираност - превърнала се е в жив, ипостасен ангажимент.

Но и "ангажираност" не е точната дума за тия очи. Не е, защото ангажираността в тях е същевременно възнесена до такава надмирна и неизследима висота, че в нея очите на Богородителката вече са се отворили за целия свят и излъчват по-скоро всеведение, обхващащо всички и всичко, отколкото обикновена майчинска привързаност.

Когато застанем пред православната Богородична икона, ние усещаме очите на Всеведица, отворени и взряни в нас с една неописуема съчувственост.



Образът от тази икона ни знае - знае ни като свои чеда,



знае отнапред всяка болка, с която идваме при нея. И удивителното е, че това е тъй съвсем не защото нашата болка е била някога и нейна. Напротив, ние много силно чувстваме в нейния лик, че Тя, Пречистата и строгата, нивга не е била дори докосвана от някоя от людските страсти. Но ето: въпреки че Тя никога не е познала дори капка от човешките страсти и желания, въпреки че винаги е била девствена от всичко мирско, въпреки всичко това, казвам, Тя знае всичко у всички: нейните очи имат опит за нас и дори нещо повече - ние всички сме в техния опит икони. В това е чудото на тези огромни, издъно отворени очи от иконата.

Ние, богомолците, изпитваме това и в същия миг, в който се опитваме да го изразим, се объркваме. Защото как, как наистина тези очи ни имат, когато те са същевременно и тъй самозабравени очи? Нали за да гледат, за да виждат и още повече - за да имат, очите трябва да имат своя памет и свое чувство? А тъкмо в това е парадоксът: че вместо това пред нас на иконата са едни дълбоко, всецяло, напълно погълнати очи. Как, или по-точно къде ни виждат те, след като са тъй беззаветно погълнати в един-единствен: в Сина Човечески?

Отговорът на този въпрос идва тутакси и той наистина е най-последната дълбочина на иконата "Умиление".

Да, тези очи ни имат, въпреки че са тъй всецяло отдадени, защото те са отдадени в Христа, защото Той е тяхната будност, Той е тяхната свяст, тяхното съзнание, тяхната памет.

Забележително! С това самото, че е погълната от Божествения Младенец в скута си, Богородица на православната икона е пробудена в едно универсално, страшно дълбоко, сърдоболно знание, което в Него - в Бого-Младенеца - отваря очите й за всички и всичко в този окаян свят. Тя, Богородица, е будна за света и за всички люде в него. И е нашата застъпница!